От вътрешността на къщата долетя женски крясък с британски акцент:
— Тая шибана работа е абсолютно нелепа!
Затръшна се врата и по коридора към мен затрака с токчета елегантна блондинка в тъмносин костюм, стиснала в ръка голям бележник с черно-червени твърди корици.
— Амелия Блай — представи се тя със застинала усмивка. Имаше красиви, големи ясносини очи, но наплескани с твърде много грим, като че работеше на козметичния щанд в някой универсален магазин и се чувстваше задължена да демонстрира всички продукти наведнъж. Излъчваше сладък и пищен дъх на парфюм. Предположих, че е говорителката, спомената в сутрешния „Таймс“. — За жалост Адам е в Ню Йорк и ще се върне едва късно следобед.
— Всъщност поправям се: тая нелепа работа е абсолютно шибана! — провикна се невидимата жена.
Амелия разшири усмивката с още няколко милиметра и по гладките й розови бузи се очертаха едва забележими бръчици.
— Ох, много съжалявам. Боя се, че клетата Рут пак има лош ден.
Рут. Името прокънтя като предупреждаващ удар на барабан или изтракването на хвърлено копие сред африканското първобитно изкуство. Изобщо не ми бе хрумвало, че жената на Ланг може да е тук. Очаквах да си е у дома в Лондон. Покрай другото тя се славеше и със своята независимост.
— Ако моментът не е подходящ… — казах аз.
— Не, не. Тя категорично иска да се видите. Елате да пийнете чаша кафе. Аз ще я доведа. Как ви се стори хотелът? — добави през рамо Амелия. — Тих ли е?
— Като гроб.
Взех чантата си от агента на специалните служби и я последвах към вътрешността на къщата, обгърнат от нейния ароматен облак. Забелязах, че има много хубави крака; откъм бедрата й на всяка крачка долиташе свистенето на найлон. Въведе ме в стая, пълна с кремави мебели, наля ми кафе от каната в ъгъла, после изчезна. Постоях с чаша в ръка край широките остъклени врати към градината зад къщата. Нямаше цветни лехи — вероятно нито едно деликатно растение не би оцеляло в тая пустош, — само широка морава, която след стотина метра се превръщаше в кафеникав болнав буренак. По-нататък имаше езеро, гладко като лист стоманена ламарина под необятното алуминиево небе. Наляво теренът плавно се издигаше към дюните по края на плажа. Не чувах океана: стъклените врати бяха прекалено дебели — бронирани, както разбрах по-късно.
Откъм коридора долетя напрегнато морзово тракане на токчета. Амелия Блай се завръщаше.
— Много съжалявам. Боя се, че Рут е малко заета в момента. Праща ви извинения. Ще се видите по-късно. — Усмивката на Амелия бе станала някак твърда. Изглеждаше точно толкова естествена, колкото и лакът по ноктите й. — Е, ако сте си изпили кафето, ще ви покажа къде работим.
Тя настоя да се изкача пръв по стълбището.
Къщата, обясни Амелия, е тъй устроена, че всички спални са на партера, холът е отгоре. Разбрах причината още щом се изкачихме в огромната открита всекидневна. Стената откъм крайбрежието беше изцяло от стъкло. Никъде не се виждаше творение на човешка ръка, само океан, езеро и небе. Първична гледка, останала непроменена от десет хиляди години насам. Звуконепроницаемите стъкла и подовото отопление създаваха усещането за луксозна машина на времето, прехвърлена в каменната епоха.
— Страхотно място — казах аз. — Не се ли чувствате малко самотни нощем?
— Тук влизаме — каза Амелия, отваряйки една врата.
Последвах я в просторния кабинет до всекидневната, където навярно Марти Райнхарт работеше през летните си почивки. Оттук имаше същата гледка, само че от този ъгъл океанът вземаше превес над езерото. По библиотечните рафтове бяха натрупани книги за германската военна история със свастики по кориците, избелели от слънцето и соления въздух. Имаше две бюра — малко в ъгъла, зад което някаква секретарка тракаше на компютър, и по-голямо, съвършено празно, с изключение на една снимка на катер и макет на яхта. На снимката вкиснатият стар скелет, наречен Марти Райнхарт, се привеждаше над кормилото на яхтата си — живо опровержение на поговорката, че не можеш да бъдеш прекалено слаб или прекалено богат.