— Добре, добре. Ще му предам. — Амелия кимна на Рут и продължи да говори: — В четвъртък той е в Чикаго.
Тя погледна Джеф и почука с пръст по часовника си.
— Всъщност мисля все пак да отида на летището — каза внезапно Рут и отново навлече анорака. — Амелия нека остане тук да си лакира ноктите или каквото там има да върши. Защо не дойдете и вие? — подхвърли към мен тя. — Той с нетърпение чака да се запознаете.
Едно на нула за съпругата, помислих си аз. Но бърках. Спазвайки най-добрите традиции на британското чиновничество, Амелия незабавно премина в контраатака.
— Тогава ще пътувам с втората кола — заяви тя, после затвори телефона и се усмихна лъчезарно. — Мога да си лакирам ноктите и по пътя.
Джеф отвори пред Рут задната врата на ягуара, а аз заобиколих и едва не си строших китката от дърпане на дръжката. Настаних се на кожената седалка, а вратата плавно се затвори зад мен с глухо съскане.
— Бронирана е, сър — каза Джеф и ме погледна през огледалото, докато потегляхме. — Тежи два тона и половина. И все пак може да вдигне сто и шейсет километра в час дори с четири простреляни гуми.
— О, я млъквай, Джеф — подметна добродушно Рут. — Не му трябва да слуша такива истории.
— Стъклата са дебели почти три сантиметра и не се отварят, тъй че недейте да пробвате. Купето е херметично защитено от химически и биологични оръжия, разполагаме с кислород за един час. Да се чуди човек, нали? В момента, сър, вероятно сте в безопасност както никога досега или в бъдеще.
Рут пак се разсмя и направи гримаса.
— На мъжете само играчки им дай!
Външният свят изглеждаше приглушен и далечен. Горският път сякаш бе гладък и мек като гума. Може би такова е и усещането в утробата, помислих си аз — това вълшебно чувство за пълна безопасност. Прегазихме умрелия скункс без големият автомобил да трепне дори съвсем леко.
— Нервен ли сте? — попита Рут.
— Не. Защо? Трябва ли да бъда?
— Ни най-малко. По-чаровен човек не сте срещали. Моят личен красив принц. — И тя отново избухна в типичния си гърлен, почти мъжки смях. После пак се загледа през стъклото. — Господи, колко ще се радвам да отминем тия дървета. Имам чувството, че сме в омагьосана гора.
Озърнах се през рамо към анонимния микробус, който ни следваше плътно. Усещах как човек може да се пристрасти към подобно пътуване. Да го зарежеш, след като ти е станало навик, би било като да напуснеш майчината утроба. Но благодарение на тероризма Ланг никога нямаше да го зареже. Никога нямаше да чака на опашка за обществен транспорт или да кара собствен автомобил. Беше увит в мек пашкул като династията Романови преди революцията.
Излязохме от гората, завихме наляво по главния път, после почти веднага надясно и се озовахме на летището. С изненада се вгледах през стъклото към дългата писта.
— Пристигнахме ли вече?
— През лятото Марти обича да напуска манхатънската си кантора в четири, а в шест вече да е на плажа — обясни Рут.
— Сигурно има частен самолет — казах аз, опитвайки се да вляза в тон.
— Естествено, че има частен самолет.
От погледа й се почувствах като селяндур, който току-що си е намазал масло с ножа за риба. Естествено, че има частен самолет. Притежаваш ли къща за трийсет милиона долара, не пътуваш до нея с автобус. Тоя човек газеше през живота като булдозер. После осъзнах, че днес почти всички познати на семейство Ланг имат частни самолети. Сякаш в отговор на мислите ми самият Ланг се зададе със служебен Гълфстрийм, който се спусна от притъмняващото небе към мрачните борове. Джеф натисна педала и след минута спряхме пред малкия терминал. Раздаде се самодоволна канонада от затръшнати врати и един по един влязохме вътре — аз, Рут, Амелия, Джеф и един от охранителите. Там вече чакаше униформен полицай от Едгартаун. На стената зад него зърнах избеляла снимка на Бил и Хилари Клинтън, тържествено посрещнати на пистата в началото на една президентска ваканция, обгърната от скандали.
Реактивният самолет бавно рулираше към терминала. Беше тъмносин, а до вратата имаше надпис ХАЛИНГТЪН със златни букви. Изглеждаше по-голям от обичайния фалически символ на големите началства, с висока опашка и по шест прозорчета от всяка страна, а когато спря и пилотът изключи двигателите, над пустото летище настана неочаквано плътна тишина.
Вратата се отвори, спуснаха стълбичката и по нея слязоха двама агенти от специалните служби. Единият тръгна право към терминала. Другият остана на място и усърдно започна да оглежда пустата писта напред и назад. Самият Ланг не бързаше да слезе. Смътно го различавах в сянката вътре как се ръкува с пилота и стюарда, после най-сетне — едва ли не неохотно, стори ми се — излезе навън и спря на най-горното стъпало. За разлика от премиерските времена сега сам си носеше куфарчето. Вятърът подръпваше сакото и вратовръзката му. Той приглади косата си. Озърна се, сякаш се опитваше да си припомни какво трябва да направи. Ситуацията вече започваше да става неудобна, когато Ланг изведнъж забеляза, че го наблюдаваме иззад стъклената стена. Посочи ни с пръст, размаха ръка, усмихна се точно както някога на върха на славата си и моментът — какъвто и да бе той — отмина. Прехвърляйки куфарчето в другата ръка, Ланг се зададе с широка крачка към нас, следван от трети специален агент и млада жена, влачеща куфар на колелца.