Откъснахме се от стъклото тъкмо навреме, за да го посрещнем, докато влизаше през входа за пристигащи пътници.
— Здравей, скъпа — каза той и се приведе да целуне жена си.
Кожата му имаше леко оранжев оттенък. Осъзнах, че е с грим.
Тя го погали по ръката.
— Как беше в Ню Йорк?
— Страхотно. Дадоха ми „Гълфстрийм четири“. Нали знаеш, онзи, трансатлантическият, с леглата и банята. Здрасти, Амелия. Здрасти, Джеф. — После забеляза и мен. — Здравейте. Кой сте вие?
— Вашата сянка — казах аз.
Съжалих още преди да го изрека докрай. Бях замислил отговора като остроумна реплика с малко самоирония, предназначена да разчупи леда. Дори я бях тренирал пред огледалото, преди да напусна Лондон. Но тук, сред безмълвната сивота на тази пуста аерогара, думите прозвучаха удивително неуместно. Ланг болезнено примижа.
— Ясно — каза неуверено той и макар че ми стисна ръката, в същото време леко отметна глава назад, сякаш искаше да ме огледа от безопасно разстояние.
Господи, помислих си аз, сигурно ме смята за луд.
— Не се тревожи — каза му Рут. — Невинаги е толкова шантав.
5
За автора в сянка е изключително важно събеседникът да се чувства напълно спокоен в неговата компания.
„Писане в сянка“
— Гениално встъпление — каза Амелия, докато пътувахме към къщата. — На това ли ви учат в училището за сенки?
Седяхме един до друг отзад в микробуса. Секретарката, която току-що бе долетяла от Ню Йорк — казваше се Люси — и тримата служители от охраната заемаха местата пред нас. През предното стъкло виждах ягуара на семейство Ланг. Започваше да притъмнява. Под лъчите на два чифта фарове ниските дъбове подскачаха и се гърчеха.
— Особено тактично — продължи Амелия, — като се има предвид, че замествате покойник.
— Добре де! — изстенах аз. — Стига толкова.
— Но поне едно е във ваша полза — добави тя, като обърна към мен големите си сини очи и понижи глас, за да не я чуят. — За разлика от почти всички други човешки същества на този свят вие като че спечелихте доверието на Рут Ланг. Защо ли, как мислите?
— За вкусовете не се спори.
— Вярно. Може би тя смята, че ще вършите каквото ви нареди.
— Може би. Не питайте мен. — Точно сега никак не исках да се замесвам във вътрешните им сблъсъци. — Слушай, Амелия… нали може да си говорим на „ти“? Що се отнася до мен, аз помагам в писането на книга. Не искам да си пъхам носа в дворцовите интриги.
— Естествено. Искаш само да си свършиш работата и да духнеш оттук.
— Ето че пак ми се подиграваш.
— Защото сам си го просиш.
Млъкнах за известно време. Виждах защо Рут не я харесва. Беше с една идейка по-умна и с няколко идейки по-руса, отколкото й се полагаше, особено от гледна точка на една съпруга. Всъщност докато седях и пасивно вдъхвах аромата на нейния „Шанел“, внезапно ми хрумна, че тя може да има връзка с Ланг. Това би обяснило много неща. На летището той се държа подчертано хладно с нея, а нима това не е винаги най-сигурната улика? В такъв случай нищо чудно, че ги гонеше параноята за секретност. Тук можеше да има предостатъчно материал за седмичните тиражи на жълтата преса.
Бяхме на половината път, когато Амелия подхвърли:
— Не си ми казал какво мислиш за ръкописа.
— Честно? Не съм се забавлявал толкова, откакто четох мемоарите на Леонид Брежнев. — Тя не се усмихна. — Не знам как е станало — продължих аз. — До неотдавна вашата компания управляваше страната. Английският все трябва да е майчин език на някого.
— Майк… — започна тя, после млъкна. — Но не ми се говори лошо за мъртвите.