— Защо пък да ги щадим?
— Добре тогава. Майк. Проблемът беше, че Адам от самото начало прехвърли всичко на Майк и той горкият просто затъна в блатото. Изчезна в Кеймбридж да събира материали и цяла година почти не му видяхме очите.
— Кеймбридж?
— Да, Кеймбридж. Там се събира документацията за Ланг. Не си дошъл неподготвен, нали? Две хиляди кутии с документи. Двеста и петдесет метра рафтове. Един милион библиотечни единици или някъде там. Никой не си е правил труда да ги брои.
— И Макейра е преровил всичко?
Бях поразен. За мен едно енергично проучване се свеждаше до седмица седене срещу клиента с диктофон в ръката плюс ровене из съмнителните сведения на „Гугъл“.
— Не — отвърна раздразнено тя. — Естествено, че не е прегледал всяка кутия, но се постара здравата и когато най-сетне пак цъфна на бял свят, беше смазан от изтощение. Изглежда, това даде тласък на дълбока депресия, макар че по онова време никой от нас не забеляза. Той дори не седна да обсъди нещата с Адам, преди да наближи Коледа. А, разбира се, тогава вече бе твърде късно.
— Извинявай — казах аз и се извъртях на седалката, за да я виждам по-добре. — Значи казваш, че човек, комуто плащат десет милиона долара, за да напише мемоарите си за две години, прехвърля цялата работа на друг, който си няма представа от писане на книги, а после го пуска на самотек за цели дванайсет месеца?
Амелия вдигна пръст пред устните си и врътна очи към предните седалки.
— Твърде си гръмогласен за сянка.
— Но един бивш министър-председател би трябвало да разбира колко важни са мемоарите, поне за самия него — прошепнах аз.
— Ако държиш на истината, не вярвам Адам някога да е имал и най-малкото намерение да напише онази книга за две години. Вярваше, че всичко ще се размине. Затова прехвърли работата на Майк — като награда за вярната служба. Но после, когато Марти Райнхарт недвусмислено подчерта, че ще го притисне с договора, а издателите прочетоха какво е написал Майк…
Тя не довърши.
— Не може ли просто да върне парите и да започне отначало?
— Мисля, че знаеш отговора не по-зле от мен.
— Вече няма да получи толкова щедър аванс?
— Две години след оставката? И половината няма да му дадат.
— И никой не е усетил какво се задава?
— Редовно напомнях на Адам. Но историята никога не го е вълнувала, дори ако става дума за собственото му минало. Много повече се интересуваше от създаването на своята фондация.
Облегнах се назад. Представях си колко лесно е станало. Партийният труженик Макейра се превръща в стахановец на архивите, слепешком скърпва и заварява огромна конструкция от безполезни факти; Ланг, който открай време си пада по мащабното — нали един от лозунгите му беше „Бъдещето, а не миналото“? — обикаля на триумфално лекционно турне из Америка, защото предпочита да живее, а не да анализира живота си; после идва ужасното осъзнаване, че грандиозният проект за мемоари се проваля, последвано навярно от взаимни обвинения, скъсване на стари приятелства и самоубийствен стрес.
— Сигурно е било тежък удар за всички вас.
— Да. Особено след като откриха трупа на Майк. Предложих да ида за разпознаването, но Адам смяташе, че е негова отговорност. Наистина беше ужасен момент. След самоубийство всички се чувстват виновни. Затова, моля те, ако обичаш, край на шегите за сенки и призраци.
Канех се да я попитам за шума около отвличанията в неделните вестници, когато стоповете на ягуара припламнаха и спряхме.
— Ето ни пак у дома — каза тя и за пръв път долових в гласа й следи от умора.
Вече притъмняваше — беше някъде около пет и половина — ис изчезването на слънцето температурата рязко спадна. Стоях до микробуса и гледах как Ланг напуска колата и е повлечен към входа от обичайната тълпа охранители и сътрудници. Вкараха го тъй бързо, сякаш бяха засекли в гората убиец с оптически мерник. Веднага след това прозорците по цялата фасада светнаха един след друг и за момент можех да си представя, че виждам център на истинска власт, а не някаква остатъчна пародия. Чувствах се безкрайно чужд, нямах представа какво точно очакват от мен и още се гърчех от притеснение заради гафа на летището. Дълго стоях отвън на студа. За моя изненада човекът, който забеляза отсъствието ми и дойде да ме потърси, бе Ланг.
— Хей, приятел! — подвикна той от вратата. — Какво се размотаваш навън? Още ли не са те потърсили? Влизай да пийнеш нещо.
Докато влизах, той леко докосна рамото ми и ме поведе към стаята, където бях пил кафе тази сутрин. Вече беше заменил сакото и вратовръзката с дебел сив пуловер.