Едва не се задавих с чая.
— Чел ли си нещо мое?
— Естествено — отсече той без колебание. — Бяхме на почивка при един познат…
— Кристи Костело?
— Кристи Костело! Блестящо! Щом можеш да превърнеш живота му в нещо смислено, може би ще успееш дори и с моя. — Ланг скочи и стисна ръката ми. — Радвам се, че се запознахме, приятел. Започваме утре от сутринта. Ще кажа на Амелия да ти уреди кола за връщане до хотела.
После той изведнъж запя:
Ланг ме посочи с пръст.
— Кристи Костело, „Веднъж в живота“, хиляда деветстотин седемдесет и… — Той неуверено поклати ръка, приведе глава настрани и присви очи. — …и седма?
— Седемдесет и осма.
— Хиляда деветстотин седемдесет и осма! Какви времена бяха. Усещам ги как оживяват.
— Изчакай до утре — посъветвах го аз.
— Как мина? — попита Амелия, докато ме изпращаше до вратата.
— Доста добре, струва ми се. Беше много дружелюбен. Непрекъснато ме наричаше „приятел“.
— Да — каза тя, — винаги го прави, когато не си спомня нечие име.
— Утре — казах аз — ще ми трябва отделна стая, където да водя интервютата. Ще ми трябва и секретарка за сваляне на текста в хода на разговора. При всяко прекъсване ще й нося нови записи. Ще ми трябва диск с отделно копие на ръкописа. — Вдигнах ръка, за да прекъсна нейните възражения. — Да, знам. Няма да го изнасям от сградата. Но ще трябва да вмъквам откъси от него в новия материал и да го обработвам, та поне донякъде да звучи като съчинен от човешко същество.
Тя усърдно записваше всичко в черно-червения си бележник.
— Нещо друго?
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
— Лека нощ — отсече Амелия и затвори вратата.
Един от агентите ме откара до Едгартаун. Беше също тъй мрачен, както колегата му до портата.
— Дано по-скоро да приключите с книгата — рече той. — На мен и момчетата ни е дошло до гуша от тоя пущинак.
Свали ме при хотела и каза, че утре сутрин ще дойде да ме вземе.
Едва бях отворил вратата на стаята, когато мобилният ми телефон иззвъня. Беше Кейт.
— Добре ли си? — попита тя. — Получих съобщението ти. Звучеше малко… странно.
— Тъй ли? Извинявай. Вече съм добре.
Потиснах желанието да я попитам къде е била, когато се обадих.
— Е? Видя ли го?
— Да. Преди малко бях с него.
— И как беше? — Преди да отговоря, тя бързо добави: — Само не ми казвай очарована съм.
За момент отдръпнах телефона от ухото си и му показах среден пръст.
— Определено умееш да избираш момента — продължи тя. — Видя ли вчерашните вестници? Сигурно си първият документиран случай на плъх, който се качва на потъващ кораб.
— Видях ги, разбира се — гузно отвърнах аз, — и ще го попитам.
— Кога?
— Когато му дойде времето.
Тя издаде експлозивен звук, който някак успя да обедини насмешка, ярост, презрение и смайване.
— Ами да, непременно го питай. Питай го защо незаконно отвлича британски граждани в чужда държава и ги предава на инквизитори. Питай го дали знае за уменията на ЦРУ да имитират удавяне. Питай го какво смята да каже на вдовицата и децата на човека, умрял от сърдечен удар…
— Чакай малко — прекъснах я аз. — С това удавяне съвсем ме обърка.
— Срещам се с друг — каза тя.
— Добре — отвърнах аз и затворих.
Не ми оставаше нищо друго, освен да сляза в бара и да се напия.
Барът беше оформен като кръчма, където капитан Ахав не би имал нищо против да се отбие след тежък ден с харпун в ръката. Столовете и масите бяха направени от стари бъчви. По грубите дъсчени стени висяха старинни рибарски мрежи, капани за омари, шхуни в бутилки и избледнели фотографии на въдичари, застанали гордо до провесените тела на грамадни риби. Навярно сега и рибарите са отишли в отвъдното при своята плячка, помислих си аз, и настроението ми бе такова, че идеята ми допадна. Големият телевизионен екран над бара показваше хокеен мач. Поръчах си бира и порция задушени миди, после седнах така, че да виждам екрана. Не разбирам нищо от хокей, но спортът е чудесен начин да забравиш света за малко и когато изпадна в такива настроения, гледам каквото ми падне.
— Англичанин ли сте? — попита мъжът на масата в ъгъла.
Сигурно ме беше чул, като поръчвах. Освен нас двамата нямаше други клиенти.
— Вие също — казах аз.