— Книгата може да съдържа секретна информация, която тепърва трябва да бъде преценена от правителството. И по-важното, съществува много сериозен риск някоя новинарска група да се добере до текста с безскрупулни методи. Всяко изтичане на сведения би застрашило преговорите ни за публикации в печата.
Ланг се обади:
— И си записала на това нещо цялата книга?
— Можем да запишем на него още стотина книги, Адам — обясни търпеливо Амелия.
— Изумително. — Ланг поклати глава. — Знаеш ли кое е най-неприятното в моя живот? — Той шумно затвори книгата и я върна на полицата. — Губиш връзка. Никога не ходиш по магазините. Други вършат всичко вместо теб. Изобщо не нося пари. Ако например сега ми потрябват, налага се да помоля някоя секретарка или някого от охраната. Така или иначе, сам не бих се справил, не си знам… как му викаха? Ето, дори и това не знам.
— ПИН код ли?
— Виждащ ли? Станал съм абсолютен невежа. Да ти дам друг пример. Миналата седмица отидохме с Рут на вечеря с познати от Ню Йорк. Те винаги са били много — щедри към нас, затова рекох: „Добре, тази вечер аз черпя.“ Давам си кредитната карта на управителя, а той след две-три минути идва изчервен от притеснение и ми показва проблема. Там, където трябва да бъде подписът, все още има лепенка. — Той разпери ръце и се усмихна широко. — Картата не била активирана.
— Това — казах развълнувано аз — е тъкмо от онези подробности, които трябва да включим в книгата. Никой не знае тия неща.
Ланг се стъписа.
— Не мога да го включа. Хората ще решат, че съм пълен идиот.
— Но това е човешката нотка. Показва какво си изпитвал на този пост.
Знаех, че е дошъл моят момент. Трябваше от самото начало да го накарам да се съсредоточи върху онова, което ни трябваше. Излязох иззад бюрото и застанах срещу него.
— Защо не се опитаме да направим тази книга различна от всички политически мемоари, писани досега? Защо не се опитаме да кажем истината?
Ланг се разсмя.
— Вярно, че ще е нещо нечувано.
— Сериозно говоря. Нека кажем на хората какво е наистина да бъдеш министър-председател. Не само политиката — всеки сухар може да пише за нея. — Едва не споменах името на Макейра, но в последния момент се удържах. — Дай да се придържаме към онова, което не знае никой друг освен теб — всекидневието да ръководиш една държава. Как се чувстваше рано сутрин? Как издържаше на напрежението? Какво е да те откъснат от нормалния живот? Какво е да те ненавиждат.
— Много ти благодаря.
— Хората не се интересуват от политиката. Кой дава пет пари за нея? Винаги ги вълнуват другите хора — подробностите от чуждия живот. Но тъй като за теб тези подробности са познати до болка, ти, естествено, не можеш да прецениш какво иска да знае читателят. Ето защо се нуждаеш от мен. Това не трябва да бъде книга за политически маниаци. Трябва да е книга за всекиго.
— Народни мемоари — подметна сухо Амелия, но аз не й обърнах внимание и което бе по-важно, не я забеляза и Ланг, който вече ме гледаше по съвсем друг начин: зад очите му сякаш бе пламнала електрическа крушка с надпис „собствен интерес“.
— Повечето бивши лидери не могат да си го позволят — продължих аз. — Прекалено са дървени. Прекалено закостенели. Прекалено стари. Ако свалят костюма и облекат, да речем — посочих към него, — спортен екип, ще станат за смях. Но ти си друг. И затова трябва да напишеш други мемоари, за друга епоха.
Ланг ме гледаше втренчено.
— Ти как мислиш, Амелия?
— Мисля, че двамата сте създадени един за друг. Почвам да се чувствам излишна.
— Имаш ли нещо против да почна записа? — попитах аз. — Може да изскочи нещо полезно. Недей да се тревожиш. Всички записи ще бъдат твоя собственост.
Ланг сви рамене и кимна към диктофона. Когато натиснах бутона за запис, Амелия се измъкна и тихо затвори вратата зад себе си.
— Първото, което ми прави впечатление — казах аз, докато придърпвах стола иззад бюрото, за да се настаня срещу него, — е, че макар да постигна изумителен успех, ти всъщност изобщо не си политик в общоприетия смисъл на думата. — Пристъпвах към своя специалитет, безмилостния разпит. — Искам да кажа, в ранните ти години едва ли някой е очаквал да станеш политик, нали?
— Господи, не — потвърди Ланг. — В никакъв случай. И като дете, и като юноша изобщо не се интересувах от политиката. Смятах, че по нея се увличат само чудаци. Между нас казано, и досега мисля така. Обичах да играя футбол. Обичах киното и театъра. Малко по-късно обичах да излизам с момичета. Не съм и сънувал, че мога да стана политик. Студентите, които залитаха по политиката, ми се струваха пълни сухари.