— Е, готов ли си да продължаваме работата?
Той ме изгледа яростно от долу на горе и отсече:
— На онова сутрешното работа ли му викаш?
За пръв път виждах у него проблясък на гняв и изведнъж с изумление осъзнах, че всичкото това тичане, натоварване и вдигане на тежести няма нищо общо с поддържането на форма; не го правеше дори за собствено удоволствие. Вършеше го просто за да изразходва енергия. Беше като някаква рядка твар, извлечена от океанските дълбини, която може да съществува само при невъобразимо налягане. Изхвърлен на брега, обгърнат в разредения въздух на всекидневието, Ланг живееше под непрестанна заплаха да издъхне от скука.
— За мен определено е работа — хладно отвърнах аз. — И за теб също. Но ако смяташ, че не натоварва достатъчно интелекта ти, можем да спрем още сега.
Боях се да не съм прекалил, но с голямо усилие да се овладее — тъй голямо, че се виждаше как заработи цялата сложна система на лицевата мускулатура, как се включиха едновременно всички лостчета, предавки и колелца — Ланг успя отново да изобрази отегчена усмивка.
— Добре, приятел — изрече безизразно той. — Печелиш. — Замери ме с кърпата. — Само се шегувах. Дай да почваме.
7
Твърде често се случва, особено ако пишете мемоари или автобиография, авторът да избухне в плач, докато разказва историята си… При тези обстоятелства вашата работа е да подавате книжни кърпички, да си мълчите и да продължавате да питате.
„Писане в сянка“
— Увличаха ли се родителите ти от политика? Отново седяхме на предишните си места в кабинета. Все още по анцуг и с кърпа на врата, Ланг се беше изпънал в креслото. Откъм него лъхаше леко на пот. Аз седях отсреща с бележника и списъка с въпроси. Диктофонът лежеше на бюрото до мен.
— Не, ни най-малко. Не знам дали баща ми изобщо гласуваше. Казваше, че всички политици са една стока.
— Разкажи ми за него.
— Беше строител. На свободна практика. Когато срещнал майка ми, вече бил надхвърлил петдесетте. Имал двама синове от първата си жена. Известно време преди това тя избягала и го изоставила с тях. Мама беше учителка, с двайсет години по-млада. Много красива и много плаха. Разказваха, че веднъж дошъл да поправи училищния покрив, заговорили се и от дума на дума стигнали до олтара. Той построил къща и четиримата се нанесли в нея. Аз съм се появил на следващата година и мисля, че това силно го е изненадало.
— Защо?
— Сигурно се е надявал да си няма повече работа с бебета.
— От вече написаното оставам с впечатление, че не сте били много близки.
Ланг се позабави с отговора.
— Той умря, когато бях на шестнайсет. Вече се беше пенсионирал заради здравословни проблеми, а доведените ми братя бяха пораснали, ожениха се и не живееха с нас. Това е единственият период, когато го помня да се задържа у дома. Тъкмо започвах истински да го опознавам, когато го повали сърдечен удар. Разбираш ли, с него се погаждахме. Но ако имаш предвид, че съм бил по-близък с майка си — да, несъмнено.
— А доведените ти братя? Беше ли близък с тях?
— Божичко, не! — За пръв пъг през този следобед Ланг се разсмя неудържимо. — Всъщност задраскай това. Нали можем да не ги споменаваме?
— Книгата си е твоя.
— Тогава не ги споменавай изобщо. Двамата се заеха със строителен бизнес и нито веднъж не пропуснаха да споменат пред пресата, че няма да гласуват за мен. Не съм ги виждал от години. Трябва да наближават седемдесетте.
— Как точно умря той?
— Моля?
— Извинявай… баща ти. Питах се как точно е умрял. И къде.
— О, в градината. Мъчеше се да вдигне от пътеката една плоча, която излезе твърде тежка за него. Като свикне човек с нещо…
Ланг погледна часовника си.
— Кой го намери?
— Аз.
— Можеш ли да опишеш как стана?
Работата вървеше трудно — много по-трудно, отколкото сутринта.
— Тъкмо се бях прибрал от училище. Помня, че беше чудесен пролетен ден. Мама бе излязла да се занимава с благотворителност. Минах през кухнята за чаша вода и излязох отзад в градината както си бях с униформата. Мислех да поритам топка или нещо такова. А той лежеше насред моравата. Имаше само една драскотина на лицето от падането. Лекарите ни казаха, че навярно е бил мъртъв още преди да докосне земята. Но подозирам, че винаги казват това за утеха на близките. Кой знае? Едва ли е толкова лесно… да умреш, искам да кажа.
— А майка ти?
— Кой син не смята майка си за светица? — Той се озърна към мен за потвърждение. — Е, моята наистина беше. След раждането ми престана да преподава и никому не отказваше помощ. Произхождаше от семейство на квакери. Безкористна и всеотдайна. Толкова се гордееше, когато постъпих в Кеймбридж, макар това да означаваше, че остава сама. Нито веднъж не показа колко е болна. Не искаше да проваля студентските ми години, особено след като се заех с театър и бях непрестанно зает. Типично за нея. До края на втората си година нямах представа колко е зле.