Минах зад рафта, разгърнах книгата най-отзад на индекса и потърсих Майкъл Макейра. Имаше само пет-шест незначителни споменавания — с други думи, не виждах причина някой извън партията или правителството изобщо да е чувал за него, тъй че върви по дяволите, Рик, казах си аз. Върнах се към фотографията на премиера, седнал усмихнат на правителствената маса, а зад него подреден целият екип на Даунинг Стрийт 10. Според бележката под нея Макейра беше едрият мъж на втората редица. Изображението му беше леко размазано — бледо, навъсено, тъмнокосо петно. Присвих очи и се вгледах по-внимателно. Изглеждаше точно като един от ония противни некадърници, които изпитват фатално влечение към политиката и карат хората като мен да предпочитат спортните страници. Можете да ги откриете във всяка страна, при всяка система, изправени зад всеки лидер, разполагащ с политически механизъм за управление — изпоцапани със смазка механици в котелното отделение на властта. И на тоя тип бяха поверили да пише мемоари за десет милиона долара? Почувствах се професионално засегнат. Купих си една камара книги по темата и напуснах книжарницата с растящото убеждение, че може би Рик има право, може би наистина съм най-подходящ за тази работа.
Още щом излязох, стана ясно, че е гръмнала поредната бомба. На Тотнъм Корт Роуд хората изскачаха и от четирите изхода на метрото като струи вода от запушен канал след порой. От високоговорителя дрънкаха нещо за „инцидент на Оксфорд Съркъс“. Всичко приличаше на изнервена романтична комедия — „Кратки срещи“ се сблъсква с войната срещу тероризма. Продължих напред и се зачудих как да се прибера: досущ като фалшивите приятели, такситата изчезват при първите признаци на неприятности. Пред витрината на един от големите магазини за електроуреди тълпата гледаше новинарския бюлетин, показван едновременно по десетина телевизора: въздушни снимки на Оксфорд Съркъс, облаци черен пушек от метростанцията, оранжеви огнени езици. По лентата в долния край на екрана течеше съобщението за предполагаем атентатор самоубиец, много убити и ранени; накрая добавяха телефонен номер за спешни обаждания. Над покривите кръжеше хеликоптер. Усещах миризмата на пушек — лютива, дразнеща смес от дизелово гориво и горяща пластмаса.
Трябваха ми цели два часа, за да се прибера пеш у дома с тежката торба книги — първо до Мерилебън Роуд, после на запад до Падингтън. Както обикновено, бяха затворили цялото метро, за да търсят още бомби; затворени бяха и главните железопътни гари. Движението по широката улица беше блокирано и в двете посоки и знаех от опит, че ще остане така до вечерта. (Само ако Хитлер се бе досетил, че не му трябва въздушна сила, за да парализира Лондон, помислих си аз. Стига и един превъртял хлапак с бутилка белина и чувал хербицид.) От време на време някоя полицейска кола или линейка се качваше на тротоара, даваше газ и се отправяше по страничните улички.
Аз упорито се тътрех към залязващото слънце.
Трябва да е било около шест, когато се добрах до апартамента си. Заемах горните два етажа на една висока белосана къща в квартала, наричан от местните жители Нотинг Хил, а от упоритата пощенска служба — Северен Кенсингтън. В канавката лъщяха използвани спринцовки; в мюсюлманската касапница отсреща колеха добитък на място. Беше зловещо. Но от таванското помещение, което използвах за кабинет, имах гледка към Западен Лондон, достойна за небостъргач: покриви, железопътни депа, магистрала и небе — необятното небе над предградията, осеяно със светлинките на самолетите, слизащи към „Хийтроу“. Купих апартамента именно заради тази гледка, а не заради приказките на брокера в колко аристократичен район се заселвам, и излязох напълно прав; богатата буржоазия се завърна в квартала точно толкова, колкото и в центъра на Багдад.
Кейт вече беше дошла и гледаше новините. Кейт — бях забравил, че ще идва на вечеря. Тя ми беше… всъщност така и не знаех как да я нарека. Да кажа, че ми е приятелка, звучеше абсурдно: никой над трийсетте няма приятелка. Партньорка също не пасваше, тъй като не живеехме под един покрив. Любима? Всеки би се изсмял. Любовница? Я стига. Годеница? Категорично не. Навярно би трябвало да осъзная зловещия факт, че за четирийсет хилядолетия съществуване човешкият език не е успял да създаде подходяща дума за нашата връзка. (Между другото, Кейт не е истинското й име, но не виждам защо трябва да я замесвам. Във всеки случай, подхожда й много повече от онова, което носи в действителност: тя прилича на Кейт, ако разбирате какво имам предвид — благоразумна, но дръзка, типично момиче, което винаги е готово да играе с момчетата. Работи в телевизията, но да не я обвиняваме за това.)