По неизвестна причина задържаха самолета. Рулирахме по график, но малко преди пистата спряхме и джентълменски отбихме встрани, за да пропуснем дългата върволица от самолети след нас. Заваля. Гледах през илюминатора към полегналата трева и сливащите се тъмни завеси от небе и море. По стъклото трептяха бистри струйки вода. При всяко излитане на самолет корпусът се разтърсваше, струйките се разкъсваха и отново изникваха. Пилотът поднесе извинения по високоговорителя: имало проблеми със службите за безопасност. Министерството на държавната сигурност било вдигнало оценката на заплахата в момента от жълта (повишена) на оранжева (висока) и ни молеха за търпение. Човекът до мен ми хвърли поглед над ръба на розовия си вестник и поклати глава.
— Все по-зле става.
Той сгъна „Файненшъл Таймс“, остави го в скута си и затвори очи. Водещото заглавие беше ЛАНГ ПЕЧЕЛИ ПОДКРЕПА ОТ САЩ и го придружаваше все същата широко усмихната физиономия. Рут имаше право. Не биваше да се усмихва. Сега тази снимка щеше да обиколи целия свят.
Моят малък куфар беше в багажното отделение над главата ми, с краката си докосвах чантата, пъхната под седалката пред мен. Всичко беше наред. Но не можех да се отпусна. Чувствах се виновен, макар да не бях направил нищо лошо. Не бих се учудил, ако агенти на ФБР нахлуеха в самолета да ме отмъкнат. След около четирийсет и пет минути двигателите изреваха отново и пилотът наруши мълчанието, за да обяви, че най-сетне сме получили разрешение за излитане, и още веднъж да ни благодари за търпението.
Понесохме се тежко по пистата и се издигнахме в облаците, а аз бях тъй изтощен, че въпреки тревогата — или може би тъкмо заради нея — неусетно задрямах. Сепнах се, когато почувствах някой да се навежда над мен, но това бе само стюардесата, минаваща да провери дали съм затегнал колана. Сякаш се бях унесъл за броени секунди, но налягането в ушите ми подсказваше, че вече слизаме за приземяване на „Ла Гуардия“. Кацнахме в шест часа и шест минути — помня точно, защото погледнах часовника си, — а около шест и двайсет заобиколих нетърпеливите тълпи около багажната лента и излязох в залата за пристигащи.
Беше шумно и оживено, хората бързаха да стигнат до центъра или да се приберат у дома за вечеря. Оглеждах хаотичната мозайка от лица и се питах дали Райкарт е дошъл лично да ме посрещне, но не разпознавах никого. Край изхода както винаги чакаха шофьори с унили физиономии, притиснали към гърдите си имената на своите пътници. Гледаха право напред, избягвайки чуждите погледи като заподозрени на очна ставка, докато аз като нервен свидетел минавах пред тях и грижливо проверявах всекиго, за да не сбъркам. Райкарт бе намекнал, че ще позная човека, и когато това наистина стана, сърцето ми за миг застина в гърдите. Той стоеше отделно, встрани от останалите — блед, тъмнокос, висок, едър, малко над петдесет, облечен в евтин костюм, — и държеше малка черна дъска, на която беше изписано с тебешир „Майк Макейра“. Дори и очите му бяха такива, каквито си представях, че е имал Макейра, напрегнати и безцветни.
Човекът дъвчеше дъвка. Кимна към куфара ми.
— Само този багаж имате.
Не беше въпрос, а твърдение, но не давах пет пари за това. Никога през живота си не се бях радвал толкова да чуя нюйоркски акцент. Той се завъртя и аз го последвах през залата към вечерната суматоха навън: викове, подсвирквания, трясък на затръшнати врати, боричкане за таксита, полицейски сирени в далечината.
Човекът докара колата си, свали страничното стъкло и ми махна да се качвам по-бързо. Докато се мъчех да пъхна куфара на задната седалка, той гледаше право напред, с ръце върху волана, давайки да разбера, че няма желание за разговор. Не че имахме време за приказки. Едва излезли от района на аерогарата, спряхме пред голям хотел и конгресен център със стъклена фасада над магистралата „Гранд Сентрал“. Непознатият тихо изпъшка, докато извърташе масивното си тяло върху седалката, за да ме заговори. Тежкият мирис на потта му изпълваше купето и докато гледах през ситния дъжд зловещата анонимна сграда зад него, аз се запитах с първичен ужас: какво правя, за бога?
— Ако ви се наложи да телефонирате, използвайте този — каза той и ми подаде нов телефон, още в найлоновата опаковка. — Вътре има симкарта, заредена с двайсетдоларов ваучер. Не ползвайте стария си телефон. Най-без-опасно е да го изключите. Платете стаята предварително, в брой. Имате ли достатъчно? Ще струва около три-ста долара.
Кимнах.
— Отсядате за една нощ. Имате резервация. — Той измъкна от задния си джоб дебел портфейл. — Ето картата, която ще ползвате за гаранция на допълнителните разноски. На нея е името, с което ще се регистрирате. Посочете британски адрес, но не своя. Ако изобщо има допълнителни разноски, платете ги в брой. Това е телефонният номер, който ще ползвате за бъдещи контакти.