— Явно сте бивш полицай — казах аз.
Взех кредитната карта и листчето, на което с детински почерк беше изписан телефонен номер. Хартията и пластмасата още пазеха топлината на тялото му.
— Не ползвайте интернет. Не разговаряйте с непознати. И най-вече избягвайте жени, които се опитват да привлекат вниманието ви.
— Говорите като майка ми.
Лицето му не трепна. Поседяхме още няколко секунди.
— Е — каза нетърпеливо той и размаха месестата си ръка. — Това беше.
Щом минах през въртящата се врата и попаднах във фоайето, погледнах името върху картата. Клайв Диксън. Току-що бе свършила някаква голяма конференция. Тълпи делегати с черни костюми и яркожълти значки на реверите се носеха като ято гарвани из обширното пространство от бял мрамор, разговаряйки оживено помежду си. Изглеждаха енергични, целенасочени, мотивирани, току-що насърчени да постигнат своите лични и служебни цели. От тавана на трийсетина метра над главите им огромни стъклени глобуси хвърляха ярко сияние по хромираните стени. Вече не бях просто нагазил в дълбоки води. Дори и бряг не се виждаше.
— Мисля, че имам резервация — казах на служителя на рецепцията. — На името на Диксън.
Лично аз не бих си избрал такъв псевдоним. Каквото и да представлява един Диксън, не се виждам като такъв. Но администраторът не обърна внимание на смущението ми. Интересуваше го само, че съм вписан в компютъра и имам валидна кредитна карта. Цената за нощувка беше 275 долара. Попълних адресната карта и комбинирах фалшивия адрес от номера на малката къща на Кейт в Шепърдс Буш и лондонската улица, където беше клубът на Рик. Когато казах, че искам да платя в брой, служителят пое банкнотите с два пръста, сякаш не бе виждал по-странно нещо в живота си. Пари в брой? Едва ли щеше да се озадачи повече, ако бях вързал за рецепцията муле и бях настоял да платя с животински кожи и дървени фигурки, които съм дялал цяла зима.
Отклоних предложението да ми помогнат за куфара, качих се с асансьора до шестия етаж и пъхнах електронната карта в процепа на вратата. Стаята беше в бежови тонове, меко осветена от включените настолни лампи, а зад прозорците се разкриваше гледка през магистралата към летище „Ла Гуардия“ и бездънната чернота на Ист Ривър. От телевизора звучеше мелодията „Ще превзема Манхатън“, а на екрана беше изписано: „Добре дошли в Ню Йорк, мистър Диксън“. Изключих го и отворих минибара. Дори не си направих труда да търся чаша. Развинтих капачката и отпих направо от миниатюрното шишенце.
Трябва да бяха минали двайсетина минути и вече довършвах второто питие, когато новият ми телефон изведнъж светна в синьо и издаде зловещо електронно бръмчене. Обърнах гръб на прозореца и отидох да отговоря.
— Аз съм — каза Райкарт. — Настанихте ли се?
— Да.
— Сам ли сте?
— Да.
— Отворете вратата тогава.
Той стоеше в коридора с телефон до ухото. Придружаваше го шофьорът, който ме бе посрещнал на аерогарата.
— Добре, Франк — каза Райкарт на спътника си. — Оттук нататък поемам нещата. Ти наглеждай фоайето.
Докато Франк се отдалечаваше към асансьорите, Райкарт пъхна телефона в джоба на палтото си. Беше от ония мъже, които майка ми наричаше „хубав и го знае“ — великолепен профил, леко сближени сини очи, подчертани от златистия тен, и онзи водопад от сресана назад дълга коса, по който толкова си падат карикатуристите. Изглеждаше много по-млад от реалните си шейсет години. Кимна към празното шишенце в ръката ми.
— Тежък ден, а?
— Би могло да се каже.
Без да чака покана, Райкарт влезе в стаята, насочи се право към прозореца и дръпна завесите. Аз затворих вратата.
— Извинявам се за мястото — каза той, — но в Манхатън доста хора ме познават. Особено след вчерашния ден. Франк добре ли се погрижи за вас?
— Рядко съм имал по-сърдечно посрещане.
— Разбирам какво намеквате, но човекът е много полезен. Бивш нюйоркски полицай. Помага ми в логистиката и охраната. Както навярно разбирате, в момента не съм от най-популярните личности.
— Да ви предложа ли нещо за пиене?
— Вода, ако обичате.
Докато му наливах вода, той обикаляше из стаята. Провери банята и дори гардероба.
— Какво има? — попитах аз. — Да не би да смятате, че съм ви устроил капан?