— Мина ми тази мисъл. — Той разкопча палтото си и грижливо го сложи върху леглото. Костюмът му „Армани“ навярно струваше два пъти повече от годишния доход на някое малко африканско село. — Няма какво да увъртаме, вие работите за Ланг.
— Видях се с него за пръв път в понеделник — уточних аз. — Изобщо не го познавам.
Райкарт се разсмя.
— Та кой го познава? Щом сте се срещнали в понеделник, значи го познавате не по-зле от всички останали. Аз работих с него петнайсет години и пак нямам представа що за човек е. Макейра също, а той беше с него от самото начало.
— В общи линии и жена му намекна нещо подобно.
— Е, виждате ли? Щом дори толкова умна жена като Рут не го е разгадала — а тя му е съпруга, за бога, — то какво остава за нас? Човекът е пълна загадка. Благодаря. — Райкарт пое чашата. Отпи замислено глътка вода и се вгледа в мен. — Но като ви слушам, май започвате да го късате парче по парче.
— Откровено казано, засега се късат единствено нервите ми.
Райкарт ме потупа по рамото.
— Нека да седнем. Разкажете ми всичко.
Жестът ми напомни за Ланг. Чарът на великите. Пред тях се чувствах като дребна риба, плуваща между акули. Трябваше да бъда нащрек. Предпазливо седнах на едно от двете малки кресла — бежово като стените. Райкарт се настани срещу мен.
— И тъй — каза той. — Откъде да започнем? Знаете кой съм. А вие?
— Професионален автор в сянка — казах аз. — Доведоха ме да преработя мемоарите на Адам Ланг след смъртта на Майк Макейра. Не разбирам нищо от политика. Чувствам се като Алиса в Огледалния свят.
— Разкажете какво открихте.
Но дори и аз не бях чак толкова наивен. Предпочитах засега да увъртам.
— А дали по-напред да не ми разкажете за Макейра? — предложих аз.
— Щом искате така. — Райкарт сви рамене. — Какво да кажа? Майк беше съвършеният професионалист. Ако му кажеха, че онзи куфар там е партийният лидер, щеше да го последва без колебание. Когато Ланг излезе начело, всички очакваха да го уволни и да доведе свой човек. Но Майк беше твърде полезен. Познаваше партията до най-малки подробности. Какво друго ви интересува?
— Какво представляваше като личност?
— Какво представляваше като личност? — Райкарт ме изгледа така, сякаш през живота си не бе чувал по-странен въпрос. — Е, просто нямаше свой живот извън политиката, ако това питате, тъй че в известен смисъл Ланг беше всичко за него — съпруга, деца, приятели. Какво още? Беше маниак на тема подробности. Притежаваше почти всички черти, които липсват на Ланг. Ето защо останаха заедно през цялото време на Даунинг Стрийт и по-късно, дълго след като всички останали си бяха грабнали багажа и бяха хукнали да печелят пари. Майк не се изкушаваше от постове в лъскави корпорации. Беше твърде предан на Адам.
— Не чак толкова — отбелязах аз. — След като се е свързал с вас.
— О, това беше едва накрая. Споменахте за снимка. Може ли да я видя?
Когато извадих плика, по лицето му се изписа същото алчно изражение, което вече познавах от срещата с Емет, но когато видя снимката, не успя да скрие разочарованието си.
— Това ли е всичко? — попита той. — Просто група привилегировани бели хлапета танцуват и пеят на някаква сцена?
— Малко по-интересно е — възразих аз. — Да започнем с въпроса защо на гърба е изписан вашият номер.
Райкарт ме изгледа лукаво.
— И защо всъщност да ви помагам?
— А защо всъщност аз да помагам на вас?
Спогледахме се. Накрая той се усмихна, разкривайки едри, лъскави бели зъби.
— Трябвало е да станете политик.
— Уча се от най-добрите.
Той скромно се поклони, смятайки, че говоря за него, но всъщност имах предвид Ланг. Осъзнах, че слабостта му е суетата. Представях си как умело е ласкаел Ланг и какъв удар за егото му е било уволнението. А сега по изпитото му лице с остър нос и пронизващи очи просто беше изписано, че свирепо жадува за отмъщение като отхвърлена любовница. Той стана и отиде до вратата. Провери коридора в двете посоки. Когато се върна, застана пред мен и насочи мургавия си показалец право в лицето ми.
— Ако ме предадете, ще си платите. А ако се съмнявате в способността ми да помня обиди и да си връщам рано или късно, попитайте Адам Ланг.
— Добре — казах аз.
Сега Райкарт бе твърде развълнуван, за да седи на едно място, и в този момент осъзнах още нещо — под какъв натиск живее. Свалях му шапка. Доста смелост трябва, за да изправиш бившия си партиен ръководител и министър-председател пред съда за военни престъпления.
— Тази история с Международния наказателен съд — каза той, крачейки напред-назад покрай леглото — изскочи във вестниците едва миналата седмица, но нека ви кажа, че задкулисно работех по нея от години. Ирак, екстрадирането, изтезанията, Гуантанамо — всичко, направено в тъй наречената „война срещу терора“ е незаконно според международното право, също както събитията в Косово или Либерия. Единствената разлика е, че сега го вършим ние. Отвратително двуличие.