Аз затаих дъх.
— И какво беше то?
Райкарт се разсмя.
— Колкото и да е странно, аз зададох същия въпрос, но той не пожела да ми отговори по телефона. Каза, че иска да се срещнем и да го обсъдим на четири очи — толкова важно било. Сподели само, че отговорът можел да се открие в автобиографията на Ланг, ако някой си направел труда да провери — всичко било там, в първото изречение.
— Това ли бяха точните му думи?
— Горе-долу. Водех си записки, докато говореше. И така свърши всичко. Той обеща да ми позвъни след ден-два, за да си уговорим среща. Но повече не го чух, а след седмица пресата съобщи, че е мъртъв. Никой не ме потърси по онзи телефон, защото никой друг не знаеше номера. Представяте си защо бях толкова развълнуван, когато го чух да звъни отново. И ето ни тук. — Той размаха ръка към стаята. — Идеалното място за забавление в четвъртък вечер. А сега смятам, че трябва да ми разкажете точно какво става, по дяволите.
— Ще ви разкажа. Само още един въпрос. Защо не казахте на полицията?
— Шегувате се, нали? Дискусиите в Хага бяха навлезли в най-деликатната си фаза. Ако кажех на полицаите, че Макейра се е свързал с мен, естествено, щяха да попитат защо. После всичко непременно щеше да стигне до Ланг и той би могъл да нанесе някакъв превантивен удар срещу делото за военни престъпления. Все още е страхотен майстор на интригата, ще знаете. Онова негово изявление против мен от онзи ден: „Международната борба срещу терора е твърде важна, за да бъде използвана за дребнаво лично отмъщение.“ Еха! — Той потръпна от възхищение. — Жестоко.
Смутено се размърдах на стола, но Райкарт не забеляза. Отново се оглеждаше в огледалото.
— Освен това — добави той, като вирна брадичка — смятах за окончателно установено, че Майк се е самоубил от пиянство или депресия, а може би и от двете. Можех само да потвърдя онова, което вече знаеха. Когато ми позвъни, определено беше в ужасно състояние.
— И мога да ви кажа защо — казах аз. — Точно тогава е открил, че един от мъжете до Ланг на снимката в Кеймбридж — снимката, която държал в ръка, докато разговарял с вас — е бил служител на ЦРУ.
Райкарт застина както разглеждаше профила си. Челото му се сбръчка. После безкрайно бавно извърна лице към мен.
— Какво?
— Името му е Пол Емет. — Думите изведнъж заваляха една след друга. Изпитвах отчаяна потребност да смъкна товара, да го споделя, да накарам още някого да се помъчи да го осмисли. — По-късно станал професор в Харвард. След това се заел с някакъв институт „Аркадия“. Чували ли сте за него?
— Да, чувал съм, разбира се, че съм чувал, и винаги съм стоял настрани от него, точно защото винаги ми се е струвало, че направо вони на ЦРУ.
— Но правдоподобно ли е? — попитах аз. — Не знам как стават тия неща. Ако някой постъпи в ЦРУ, нима ще го пратят веднага на специализация в чужда страна?
— Бих казал, че дори е твърде правдоподобно. Какво по-добро прикритие? И има ли по-подходящ университет за откриване на най-блестящите бъдещи умове? — Райкарт протегна ръка. — Покажете ми пак снимката. Кой е Емет?
— Може всичко да се окаже пълна глупост — предупредих го аз, посочвайки Емет. — Нямам доказателства. Просто открих името му в един от онези параноични уебсайтове. Пишеше, че влязъл в ЦРУ след като напуснал Йейл, което трябва да е било около три години преди снимката.
— О, напълно вярвам в това — каза Райкарт, като се взираше напрегнато в младия Емет. — И след като вече го споменахте, струва ми се, че май съм чувал подобни слухове. Всъщност международните конференции по цял свят гъмжат от подобни типове. Наричам ги „военно-промишлено-академичният комплекс“. — Той се усмихна на собственото си остроумие, после отново стана сериозен. — Подозрителното е, че са се познавали с Ланг.
— Не — казах аз, — истински подозрителното е, че броени часове, след като издирил Емет в дома му близо до Бостън, Макейра бил изхвърлен мъртъв на плажа на Мартас Винярд.