Разказах му всичките си разкрития. Разказах му за теченията, за фенерчетата на плажа край Ламбъртс Коув и за странно проведеното полицейско следствие. Разказах му за жестокото скарване на Макейра с Ланг в навечерието на смъртта му, за нежеланието на Ланг да обсъжда студентските си години и за опита му да скрие факта, че е навлязъл в политиката веднага след което е напуснал Кеймбридж, а не две години по-късно. Описах как Макейра с типичното си упорито усърдие е открил всичко, трупайки подробност след подробност, за да унищожи в крайна сметка разказите на Ланг за ранните му години. Навярно това е имал предвид, заявявайки, че отговорът е в началото на автобиографията. Разказах му за сателитната навигационна система във форда и как тя ме бе отвела до прага на Емет, и колко странно се бе държал професорът.
И, разбира се, колкото повече говорех, толкова по-развълнуван изглеждаше Райкарт. Навярно се чувстваше като дете на Коледа.
— Само да предположим — заговори той, крачейки отново напред-назад, — че именно Емет пръв е подсказал на Ланг да си потърси кариера в политиката. Няма какво да се лъжем. Все някой трябва да е пуснал подобна мисъл в красивата му главичка. Аз членувах в младежката секция на партията още от четиринайсетгодишен. През коя година е постъпил Ланг?
— Хиляда деветстотин седемдесет и пета.
— Седемдесет и пета! Виждате ли, всичко е абсолютно логично. Помните ли какво беше в Англия през седемдесет и пета? Службите за сигурност бяха излезли извън контрол и шпионираха министър-председателя. Генерали в оставка създаваха частни армии. Икономиката се сгромолясваше. Стачки, бунтове. Не би било изненадващо, ако от ЦРУ са решили да вербуват няколко умни младежи и да ги подтикнат към кариера на важни места — обществени постове, медии, политика. В края на краищата вършат го навсякъде.
— Но не и в Англия — възразих аз. — Ние сме съюзници.
Райкарт ме изгледа с презрение.
— По онова време ЦРУ шпионираше американски студенти. Наистина ли смятате, че биха се посвенили да шпионират нашите? Разбира се, че водеха активна дейност в Англия. И все още водят. В Лондон имат резидент и централа с огромен персонал. Мога още сега да ви посоча половин дузина членове на парламента, които поддържат редовни контакти с ЦРУ. Дори… — Той спря да крачи и щракна с пръсти. — Това е идея! — Завъртя се да ме погледне. — Говори ли ви нещо името Редж Гифън?
— Смътно.
— Редж Гифън — сър Реджиналд Гифън, по-късно лорд Гифън, а днес, слава богу, покойният Гифън — тъй често изнасяше пред Камарата на общините безкрайни речи в подкрепа на американците, че го наричахме „депутатът от Мичиган“. Той обяви, че се оттегля от парламента в първата седмица на предизборната кампания през осемдесет и трета, и всички се изненадаха освен един много предприемчив, млад и фотогеничен партиен член, който по някаква странна случайност се беше заселил в неговия район само преди шест месеца.
— И кой получи тогава номинация за партиен кандидат с подкрепата на Гифън? — добавих аз. — И кой спечели едно от най-сигурните места в парламента още на трийсет години? — Историята беше легендарна. С нея започваше възходът на Ланг към властта над цялата нация. — Но нали не си мислите, че от ЦРУ са помолили Гифън да им помогне да вкарат Ланг в парламента? Звучи твърде невероятно.
— Я стига! Нямате ли въображение? Поставете се на мястото на професор Емет. Отново сте в Харвард и пишете скучни глупости за англоезичните народи и необходимостта от борба срещу комунистическата заплаха. А нима не разполагате с възможността да създадете най-невероятния агент в цялата световна история? Човек, когото вече спрягат за бъдещ лидер на партията. Може би дори за премиер. Няма ли да убедите големите клечки в Управлението да направят всичко възможно за кариерата на този човек? Аз вече бях в парламента, когато пристигна Ланг. Видях как изникна от нищото и изпревари всички ни. — Райкарт се навъси на спомена. — Разбира се, че е имал помощ. Той изобщо нямаше реална връзка с партията. Всички недоумявахме какво го тласка напред.
— Там е цялата работа — казах аз. — Той не е имал идеология.
— Може и да нямаше идеология, но сто на сто си имаше ясни цели. — Райкарт отново седна. Приведе се към мен. — Добре. А сега да ви поизпитам. Посочете ми едно решение на Адам Ланг като министър-председател, което не е било в интересите на Съединените американски щати.
Мълчах.
— Хайде де — настоя той. — Не е чак толкова трудно. Просто ми посочете нещо, което е направил без одобрението на Вашингтон. Хайде да си помислим. — Райкарт вдигна палец. — Първо: изпращане на британски войски в Близкия изток въпреки възраженията на почти всички висши командири в нашите въоръжени сили и всичките ни посланици, познаващи региона. Второ — той вдигна показалец, — пълна липса на опити да поискаме от Белия дом някакви компенсации под формата на участие на британски фирми във възстановяването или нещо от този сорт. Трето: безпрекословна подкрепа за външната политика на САЩ в Близкия изток, макар че е чисто безумие да се изправяме срещу целия арабски свят. Четвърто: разполагане на британска територия на американска отбранителна ракетна система, която не допринася с нищо за нашата безопасност — дори точно напротив, превръща ни в очевиден обект за пръв удар — и може да осигури защита само на САЩ. Пето: закупуване срещу петдесет милиарда долара на американска ядрено-ракетна система, която наричаме „независима“, но дори не можем да я включим без съгласието на САЩ, като по този начин обричаме следващите правителства на още двайсет години покорство пред Вашингтон по въпросите на отбраната. Шесто: договор, който позволява на САЩ да екстрадират наши граждани за съдебно преследване в Америка, но не ни позволява да вършим същото с техни. Седмо: съучастие в незаконно отвличане, задържане, изтезаване и дори убийство на наши граждани. Осмо: незабавно прогонване на всеки министър — говоря от личен опит, — който не е стопроцентов поддръжник на съюза със Съединените щати. Девето…