— Не книга, а истинска бомба! — пошегува се Куигли. Никой не се разсмя. Той нервно потри ръце. — Знаете ли, по някое време и аз ще трябва да видя текста. Нали се водя редактор.
— На теория — уточни Мадокс. — Всъщност после ще си поговорим за това. — Той се обърна към Крол. — В графика няма време за поправки. Ще коригираме в движение.
Докато те продължаваха да обсъждат графика, аз се вгледах в Куигли. Той седеше изпънат и неподвижен като в някой от онези филмови епизоди, в който човек е намушкан с нож сред тълпата и умира, без някой да забележи. Устата му се отваряше и затваряше едва забележимо, като че искаше да каже нещо за сбогом. Но дори и в онзи момент осъзнавах, че е задал напълно логичен въпрос. Щом той е редакторът, защо да не види ръкописа? И защо трябва да държат текста на „безопасно място“ — малко островче до Източното крайбрежие на Съединените щати? Усетих как Рик ме смушка в ребрата и осъзнах, че Мадокс говори на мен.
— Кога можете да пристигнете там? Ако предположим, че изберем вас, а не някой от другите, в какъв срок можете да потеглите?
— Днес е петък — казах аз. — Дайте ми ден за подготовка. Мога да излетя в неделя.
— И да започнете от понеделник? Чудесно.
Рик каза:
— Няма да намерите по-бърз от него.
Мадокс и Крол се спогледаха и тогава разбрах, че съм ги спечелил. Както каза по-късно Рик, номерът винаги е да се поставиш на тяхно място. „Все едно че си търсиш нов чистач. Кого ще предпочетеш? Някой, дето може да ти говори с часове за историята и теорията на чистенето, или просто човек, дето ще си запретне ръкавите да ти почисти шибаната къща? Избраха те, защото смятат, че ще им почистиш шибаната къща.“
— Спираме се на вас — каза Мадокс. Стана и ми подаде ръка през масата. — Разбира се, ако постигнем приемливо споразумение с Рик.
Крол добави:
— Ще трябва да подпишете споразумение за поверителност.
— Няма проблеми — казах аз и се изправих. Това изобщо не ме смущаваше. Уговорките за секретност са обичайна процедура в света на сенките. — С най-голямо удоволствие.
И наистина бях доволен. Всички освен Куигли взеха да се усмихват и изведнъж в залата се възцари хлапашка атмосфера като в спортна съблекалня след успешен мач. Побъбрихме минута-две, после Крол ме привика настрани и подхвърли с подчертана небрежност:
— Тук имам нещо, което бих желал да погледнете.
Той бръкна под масата и извади яркожълта найлонова торбичка с името на някакъв скъп вашингтонски магазин за облекло, отпечатано с къдрав калиграфски шрифт. Първата ми мисъл бе, че това трябва да е ръкописът на мемоарите и че всички приказки за „безопасно място“ са били само шега. Но когато видя изражението ми, Крол се разсмя и добави:
— Не, не, не е това. Просто книга на друг мой клиент. Наистина бих бил благодарен, ако намерите време да хвърлите едно око. Ето телефона ми.
Взех визитната картичка и я прибрах в джоба си. Куигли все още не бе обелил и дума.
— Ще ти позвъня, когато се споразумеем — каза Рик.
— Разкатай им фамилията — отвърнах аз и стиснах рамото му.
Мадокс се разсмя.
— Хей, не забравяйте — подвикна той, докато Куигли ме водеше към вратата. Вдигна едрия си юмрук и се потупа по гърдите. — Сърце!
Докато слизахме с асансьора, Куигли зяпаше в тавана.
— Въобразявам ли си, или току-що ме уволниха?
— Не биха се лишили от теб, Рой — казах аз с цялата искреност, на която бях способен, а тя не бе много. — Ти си единственият оцелял, който помни какво означаваше да се издават книги.
— Не биха се лишили от мен — повтори горчиво той. — Да, такъв е модерният евфемизъм, нали? Като че правят голяма жертва. Вкопчваш се с нокти и зъби в клона над пропастта, а някой ти казва: „О, страшно съжалявам, но ще трябва да се лишим от теб.“
На четвъртия етаж при нас се качиха двама души в обедна почивка и Куигли млъкна, докато не слязоха в ресторанта на втория. Когато вратата се затвори, той продължи:
— Нещо не е наред в този проект.
— Мен ли имаш предвид?
— Не. Преди теб. — Той се навъси. — Сам не зная какво точно. Първо, че на никого не дават нищо да види. А от онзи Крол ме побиват тръпки. И, разбира се, горкият стар Майк Макейра. Срещнах го преди две години, когато подписахме договора. Не ми приличаше на самоубиец. По-скоро обратното. Беше от онези, чиято специалност е да докарват другите до самоубийство, ако ме разбираш.
— Значи костелив орех?
— Да, костелив. Гледаш как Ланг се усмихва, а до него стои онзи тип с очи като на змия. Е, сигурно в позицията на Ланг се налага да ползваш такива хора.