— Тогава ще й дам това. — Райкарт разгърна сакото си и показа малък микрофон, защипан за ризата, чийто кабел изчезваше във вътрешния му джоб. — Долу във фоайето Франк записва всяка дума, нали, Франк? О, стига де! Не ме гледайте толкова смаяно. Какво очаквахте? Да дойда на среща с непознат, който работи за Ланг, без да взема предпазни мерки? Само че вече не работите за Ланг. — Той се усмихна отново, разкривайки пак два реда зъби, по-блестящо бели от тези, които природата е създала. — Работите за мен.
15
Авторите не желаят сътрудникът в сянка да спори с тях, а да изслуша онова, което имат за казване, и да разбере защо са извършили едно или друго.
„Писане в сянка“
След няколко секунди от устата ми се изсипа порой ругатни. Ругаех Райкарт и собствената си глупост, ругаех Франк и онзи неизвестен, който някога щеше да преписва думите ми на хартия. Ругаех прокурора, съда, съдиите, медиите. И бих продължил още дълго, ако телефонът ми не бе иззвънял — не полученият от Райкарт, а онзи, който носех от Лондон. Излишно е да се казва, че бях забравил да го изключа.
— Не отговаряйте — предупреди ме Райкарт. — Това ще ги доведе право при нас.
Погледнах входящия номер.
— Обажда се Амелия Блай. Може да е нещо важно.
— Амелия Блай — повтори Райкарт; в гласа му се смесваха страхопочитание и сладострастие. — Отдавна не съм я виждал. — Той се поколеба. Явно изгаряше от желание да узнае защо тя ми звъни. — Ако ви следят, ще могат да установят мястото с точност до сто метpa, а хотелът е единствената сграда, където можете да бъдете.
Телефонът продължаваше да вибрира в протегнатата ми длан.
— Вървете по дяволите — казах аз. — Не приемам заповеди от вас.
Натиснах зеления бутон и изрекох:
— Здравей, Амелия.
— Добър вечер — отвърна тя с безупречен глас, чист като одежда на монахиня. — Адам иска да те чуе.
Беззвучно изрекох към Райкарт „Адам Ланг“ и му махнах с ръка да мълчи. След миг в ухото ми се раздаде познатият сърдечен глас:
— Току-що разговарях с Рут. Каза, че си в Ню Йорк.
— Точно така.
— Аз също. Къде си?
— Нямам представа точно къде, Адам. — Направих към Райкарт безпомощен жест. — Още не съм се настанил никъде.
— Ние сме в „Уолдорф-Астория“ — каза Ланг. — Защо не дойдеш при нас?
— Един момент, Адам.
Натиснах бутона за изключване на звука.
— Скапан идиот — изруга ме Райкарт.
— Той иска да се срещнем в „Уолдорф-Астория“.
Райкарт си пое дълбоко дъх и се замисли над ситуацията.
— Трябва да идете — каза накрая.
— Ами ако е капан?
— Има такъв риск, но би изглеждало странно, ако не отидете. Той ще заподозре нещо. Съгласете се бързо и затворете.
Отново натиснах бутона.
— Здрасти, Адам. — Мъчех се да прогоня напрежението от гласа си. — Чудесно. Идвам веднага.
Райкарт прокара пръст през гърлото си.
— Всъщност какво те води в Ню Йорк? — попита Ланг. — Мислех, че с толкова работа няма да мръднеш от къщата.
— Исках да се видя с Джон Мадокс.
— Ясно. Как е той?
— Добре. Слушай, трябва да затварям.
Райкарт движеше пръста пред гърлото си все по-настоятелно.
— Тия два дни минаха чудесно — продължаваше Ланг, сякаш не ме беше чул. — Американците са фантастични. Знаеш ли, едва когато изпаднеш в беда, откриваш кои са истинските ти приятели.
Дали си въобразявах, или наистина натърти на последните думи?
— Чудесно. Идвам колкото се може по-бързо, Адам.
Затворих. Ръката ми трепереше.
— Браво — каза Райкарт. Стана и взе палтото си от леглото. — Имаме около десет минути, за да се измъкнем оттук. Събирайте си багажа.
Механично се заех със снимките. Прибрах ги в куфара и го закопчах, а Райкарт мина в тоалетната и го чух да пикае.
— Как ви се стори той? — подвикна Райкарт.
— Весел.
Той пусна водата и излезе, закопчавайки панталона си.
— Е, ще трябва да му развалим настроението, нали?
На слизане към фоайето асансьорът беше претъпкан с привърженици на Църквата на последния ден или някакви други досадници. Спираше на всеки етаж. Райкарт ставаше все по-нервен.
— Не бива да ни виждат заедно — прошепна той, докато излизахме на партера. — Движете се по-бавно. Ще ви чакаме на паркинга.
Ускори крачка и ме изпревари. Франк вече беше на крак — вероятно подслушваше и знаеше намеренията ни — и двамата се отдалечиха, без да разменят нито дума: чистичкият изискан Райкарт и неговият мълчалив мургав наемник. Ама че двойка, помислих си аз. Клекнах и се престорих, че си завързвам обувката, после бавно прекосих фоайето с приведена глава, като заобикалях отдалеч групите бъбрещи гости. Сега в цялата ситуация имаше нещо тъй нелепо, че когато стигнах до навалицата пред вратата, неволно се усмихнах. Всичко бе като в евтин фарс, всяка нова сцена все по-невероятна от предишната, ала ако се вгледаш — произтичаща логично от нея. Да, просто фарс! Чаках ред да изляза и точно тогава видях Емет, или поне ми се стори, че го видях, и изведнъж престанах да се усмихвам.