Хотелът имаше от онези големи въртящи се врати със секции, които побират наведнъж по пет-шест души и всички са принудени да влачат крака като каторжници с обща верига, за да не паднат един върху друг. За щастие бях по средата на излизащата група и навярно затова Емет не ме видя. Заедно с него в отсрещната секция имаше още двама и всичките заедно натискаха стъклото пред себе си, сякаш отчаяно бързаха да влязат.
Изскочих навън в нощта, залитнах и едва не се препънах в стремежа си да избягам. Куфарът ми се килна на една страна и аз го задърпах като непослушно куче. Между паркинга и хотела имаше цветни лехи, но вместо да ги заобиколя, тръгнах направо през тях. Отсреща светнаха фарове и потеглиха право към мен. В последния момент шофьорът рязко свърна и задната врата се отвори широко.
— Качвайте се — каза Райкарт.
Франк подкара с такава скорост, че паднах на седалката и вратата се затръшна зад мен.
— Току-що видях Емет — казах аз.
Райкарт и шофьорът се спогледаха в огледалото.
— Сигурен ли сте?
— Не.
— Той видя ли ви?
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Да.
Стисках куфара. Той се беше превърнал в мой спасителен пояс. Профучахме по отклонението за магистралата и навлязохме в натовареното движение към Манхатън.
— Може да са ни проследили от „Ла Гуардия“ — каза Франк.
— А защо се забавиха толкова? — попита Райкарт.
— Може би са чакали Емет да пристигне от Бостън за разпознаването.
До този момент не приемах твърде сериозно любителските конспирации на Райкарт, но сега усетих как ме обзема паника.
— Слушайте — казах аз, — не смятам, че е добра идея точно сега да отивам при Ланг. Ако приемем, че онзи беше Емет, Ланг със сигурност е предупреден какво върша. Ще знае, че съм пътувал до Бостън да покажа фотографиите на Емет.
— Е? И какво смятате, че ще направи? — попита Райкарт. — Ще ви удави във ваната си в „Уолдорф-Астория“?
— Да, бе — подметна Франк. Раменете му весело трепнаха. — Само това оставаше.
Призляваше ми и въпреки мразовитата нощ свалих страничното стъкло. Вятърът долиташе на пориви откъм реката, носейки заедно със студа противния промишлен мирис на авиационно гориво. Когато си мисля за него, все още го усещам в гърлото си и за мен това винаги ще е вкусът на страха.
— Не трябва ли да измислим някаква версия? — попитах аз. — Какво да кажа на Ланг?
— Не сте направили нищо лошо — каза Райкарт. — Просто продължавате работата на предшественика си. Опитвате се да проучите студентските му години. Не се дръжте като виновен. Ланг не може да знае със сигурност, че действате против него.
— Не той ми е грижата.
Замълчахме. След няколко минути пред нас изплува нощният хоризонт на Манхатън и очите ми автоматично потърсиха процепа в бляскавата фасада. Странно е как една липса може да се превърне в забележителност. Като черна дупка, помислих си аз, разкъсване на космоса. Можеше да засмуче всичко — градове, държави, закони; и със сигурност можеше да погълне мен. Дори и Райкарт изглеждаше потиснат от гледката.
— Затворете прозореца, ако обичате. Ще ме простудите.
Подчиних се. Франк бе включил тихичко радиото. Свиреха джаз.
— Ами колата? — сепнах се аз. — Още е на летище „Логан“.
— Можете да я приберете утре.
По радиото пуснаха някакъв блус. Помолих Франк да го изключи. Той не ми обърна внимание.
— Знам, Ланг смята, че е на лична основа — каза Райкарт, — но не е така. Добре де, има и такъв елемент, признавам. Кой обича да го унижават? Но ако продължаваме да разрешаваме изтезания, ако оценяваме победата просто по бройката вражески черепи, които сме донесли да украсим пещерите си, какво ще стане тогава с нас?
— Ще ви кажа какво ще стане — отвърнах яростно аз. — Ще пишем мемоари за десет милиона долара и ще живеем щастливо до края на дните си. — Отново откривах, че от страха се разгневявам. — Знаете, че е безсмислено, нали? В крайна сметка той просто ще се пенсионира тук като служител на ЦРУ и ще ви каже да вървите на майната си с тъпите си военни престъпления.
— Може би. Но в древността са смятали изгнанието за по-страшно наказание от смъртта, а Ланг ще бъде изгнаник, и то какъв. Няма да може да стъпи никъде по света, дори и в шепата скапани държавици, които не признават Международния наказателен съд, защото винаги има риск самолетът да кацне някъде аварийно или за зареждане. А ние ще чакаме. И тогава ще го хванем.