Озърнах се към Райкарт. Той гледаше право напред и леко кимаше.
— Или пък политиката може да се промени някой ден — продължи той — и да започне обществена кампания за предаването му на правосъдието. Чудя се дали му е минавало през ум. Животът му ще се превърне в ад.
— Още малко, и ще почна да го съжалявам.
Райкарт ме погледна рязко.
— Очаровал ви е, нали? Чар! Английската болест.
— Има и по-лоши недъзи.
Прекосихме моста „Трайбъроу“. Тропането на гумите по връзките между бетонните секции напомняше ускорен пулс.
— Чувствам се като в карета — казах аз.
Пътуването към центъра отне доста време. При всяко спиране сред потока коли на Парк Авеню ми се искаше да отворя вратата и да побягна. Лошото беше, че много добре си представях първата част — хуквам между спрелите автомобили и изчезвам по някоя от пресечките, — но след това всичко тънеше в мъгла. Къде да отида? Как да платя за хотел, след като собствената ми кредитна карта, а вероятно и фалшивата, която използвах по-рано, бяха известни на преследвачите. Неохотно стигнах до извода, че както и да оглеждам положението, за мен ще е по-безопасно да бъда с Райкарт. Той поне знаеше как да оцелява сред непознатия свят, в който се бях озовал.
— Ако толкова се тревожите, можем да си уговорим сигнал за безопасност — каза Райкарт. — Можете да ми звъните по телефона, който ви даде Франк, да речем, десет минути след всеки кръгъл час. Дори не е задължително да говорим. Просто изчакайте два-три сигнала.
— Какво ще стане, ако не се обадя?
— При първия пропуск няма да предприема нищо. Ако пропуснете втори път, ще се обадя да кажа на Ланг, че носи лична отговорност за вашата безопасност.
— Защо ли това не ме успокоява?
Вече наближавахме. Виждах от другата страна на пътя пред нас огромно американско знаме, осветено с прожектори, а до него, край входа на „Уолдорф-Астория“, британския флаг. Зоната пред хотела беше заградена с бетонни блокове. Преброих шестима моторизирани полицаи, четири патрулни коли, две големи черни лимузини, малка тълпа фотографи и по-голяма тълпа любопитни зяпачи. От гледката сърцето ми заподскача. Дъхът ми спря.
Райкарт стисна ръката ми.
— Кураж, приятелю. Той вече загуби една сянка при подозрителни обстоятелства. Едва ли може да си го позволи втори път.
— Но всичко това не може да е заради него, нали? — изрекох смаяно аз. — Все едно още е министър-председател.
— Изглежда, че аз само съм го направил още по-знаменит — призна Райкарт. — Би трябвало да ми благодарите. Добре, успех. По-късно пак ще говорим. Спри тук, Франк.
Той вдигна яката си, отпусна се на седалката и в тази предпазна мярка имаше колкото патос, толкова и абсурд. Горкият Райкарт — едва ли един нюйоркчанин на десет хиляди би го познал. Франк спря за момент да сляза на ъгъла на Източна петдесета улица, после сръчно се вмъкна в движението и последното, което видях от Райкарт, бе дългата му сребриста коса, бавно чезнеща в манхатънската вечер.
Бях сам.
Прекосих широката улица, изпъстрена с жълти таксита, и минах покрай тълпите и полицаите. Никой не ме спря — виждайки куфара, вероятно ме смятаха за поредния гост на хотела. Минах през вратите в стил „Арт деко“, изкачих се по величественото мраморно стълбище и попаднах сред вавилонското великолепие на фоайето. При други обстоятелства бих се свързал по мобилния телефон с Амелия, но вече бях усвоил урока. Отидох при един от портиерите до рецепцията и го помолих да позвъни в нейната стая.
Тя не отговори.
Човекът се навъси и остави слушалката. Тъкмо се канеше да провери в компютъра, когато над Парк Авеню отекна мощен пукот. Неколцина току-що пристигнали гости приклекнаха, но побързаха да се изправят сконфузено, когато последваха още няколко трясъка на форсирани мотоциклетни двигатели. Откъм вътрешността на хотела през необятното златно фоайе се зададоха във формация „клин“ група охранители от американските и английските тайни служби. Ланг крачеше между тях с обичайната си пъргава, енергична походка. Зад него идваха Амелия и двете секретарки. Амелия говореше по телефона. Тръгнах към групата. Ланг мина край мен, гледайки право напред, което не беше типично за него. Обикновено обичаше да контактува с хората, да им хвърля усмивка, която ще запомнят завинаги. Докато той слизаше по стъпалата, Амелия ме забеляза. По изключение изглеждаше зачервена и дори няколко руси косъма от прическата й не си бяха на мястото.