— Тъкмо опитвах да се свържа с теб — каза в движение тя, без да забави крачка, и добави през рамо: — Плановете се променят. Летим обратно за Мартас Винярд.
— Сега? — Изтичах след нея. — Не е ли малко късно?
— Адам настоява. Успях да уредя самолет.
— Но защо точно сега?
— Нямам представа. Нещо се е случило. Питай него.
Ланг вече бе слязъл долу и наближаваше парадния вход. Охранителите отвориха двете врати и широките му рамене изведнъж се очертаха на фона на ярката електрическа светлина. Виковете на репортерите, канонадата на фотосветкавиците, грохотът на мотоциклетите — всичко това приличаше на отворена порта към ада.
— А аз какво да правя? — попитах.
— Качи се във втората кола. Адам ще иска да си поговорите в самолета. — Тя забеляза тревожното ми изражение. — Много си странен. Станало ли е нещо?
Какво да правя сега, запитах се аз. Да припадна? Да се оправдая с неотложна среща? Имах чувството, че съм стъпил върху подвижна лента и няма как да избягам.
— Всичко става толкова бързо — промърморих безсилно аз.
— Това не е нищо. Да ни беше видял през премиерските му години.
Излязохме сред хаоса от светлина и шум и сякаш всички противоречия, трупат от войната срещу терора, година след година, изведнъж се съсредоточиха върху един-единствен човек и го обляха с ослепително сияние. Вратата на лимузината беше отворена. Ланг спря да помаха на тълпата зад полицейския кордон, после се вмъкна вътре. Амелия хвана ръката ми и ме избута към втората кола.
— Качвай се! — викна тя. Мотоциклетите вече потегляха. — Не забравяй, останеш ли, не можем да спрем.
Тя се вмъкна до Ланг, а аз, без да разсъждавам, се настаних във втората лимузина при секретарките. Те весело се изместиха настрани. Един агент от тайните служби седна отпред до шофьора, после потеглихме. До нас пърпоренето на един от мотоциклетите отекваше като весела свирка на малък влекач, придружаващ огромен презокеански лайнер към открито море.
При други обстоятелства бих се радвал на пътуването: можех спокойно да изпъна крака; мотоциклетите се носеха покрай нас, за да спират движението; през затъмненото стъкло виждах как минувачите извръщат към нас бледи лица; сирените виеха; в нощта ярко проблясваха полицейските лампи. Бих се радвал на бързината, на силата. Сещам се само за две категории човешки същества, превозвани тъй драматично и демонстративно — световни лидери и заловени терористи.
Тайно опипвах в джоба си новия телефон. Трябваше ли да предупредя Райкарт какво става? Реших да се въздържа. Не исках да му звъня пред свидетели. Бих се чувствал твърде неудобно, вината ми щеше да е очевидна. Предателството се нуждае от уединение. Оставих се на волята на събитията.
Прелетяхме по надлеза на Петдесет и девета улица като богове. Алис и Люси се заливаха от смях от вълнение, а когато след няколко минути стигнахме до „Ла Гуардия“, минахме покрай терминала през една отворена желязна врата и излязохме право на пистата, където зареждаха голям частен реактивен самолет. Беше самолетът на „Халингтън“, тъмносин, с корпоративна емблема на високата опашка — земята, обкръжена с обръч, почти като в рекламата на „Колгейт“. Предната лимузина зави, спря и Ланг излезе пръв. Промуши се през рамката на преносим металодетектор и без да поглежда назад, се изкачи по стълбичката на самолета. Един охранител изтича след него.
Докато се измъквах от колата, тревогата бе сковала ставите ми като ревматизъм. Струваше ми огромно усилие да направя няколкото крачки до стъпалата, където стоеше Амелия. Нощният въздух се тресеше от рева на кацащи самолети. Виждах ги как се редят на пет-шест нива високо над водата като светещи стъпала, водещи нагоре към мрака.
— Това се казва пътуване — възкликнах аз, като се мъчех да изглеждам безгрижен. — Винаги ли е така?
— Искат да му покажат, че го обичат — каза Амелия. — А така показват и на всички останали как се държат с приятелите си. Pour encourager les autres. За да насърчат останалите.
Хора от охраната с метални пръти в ръцете проверяваха всички багажи. Сложих и моя куфар на купчината.
— Той казва, че трябва да се върне при Рут — продължи Амелия, гледайки нагоре към самолета. Прозорците бяха по-големи, отколкото на обикновен самолет. Отзад ясно се виждаше профилът на Ланг. — Трябвало да обсъди нещо с нея.
Гласът й звучеше озадачено. Сякаш си говореше сама и изобщо не ме забелязваше. Запитах се дали на идване към летището не са се скарали.