— Тогава как са се добрали до тях?
— Труден въпрос. Не по официални канали, това е сигурно. И определено няма нищо общо с мен. — Настана дълго мълчание. Усмивката му изчезна. — Е, ти как мислиш?
— Звучи малко — потърсих най-дипломатичния израз… — малко формално.
— В смисъл?
На записа отговорът ми е тъй уклончив, тъй изнервен от безпомощния стремеж към увъртане, че ако някой го чуе, би се изсмял.
— Ами… нали разбираш… ти сам призна, че си искал специалните части да ги заловят… без съмнение, нали разбираш, по съвсем ясни причини… и дори да не са свършили пряко цялата работа, Министерството на отбраната… доколкото разбрах… не успя да отрече, че са били замесени, вероятно защото са имали нещо общо, макар и само… макар и само… да са седели в кола на съседния ъгъл. И по всяка вероятност британското… нали разбираш… разузнаване е посочило на ЦРУ мястото, където могат да бъдат заловени. А когато бяха подложени на мъчения, ти не осъди това.
Последните думи бяха изречени на един дъх. Ланг студено отвърна:
— Сид Крол беше много доволен от подкрепата на ЦРУ. Смята, че прокурорката може дори да прекрати делото.
— Е, щом Сид го казва…
— Абе майната му! — възклика внезапно Ланг. Удари с длан по ръба на масата. На записа звучи като експлозия. Задрямалият на съседното канапе агент от специалните служби рязко надигна глава. — Не съжалявам за станалото с онези четиримата. Ако бяхме разчитали на пакистанците, никога нямаше да ги спипаме. Трябваше да ги хванем, докато имахме тази възможност, а ако я бяхме изпуснали, щяха да се покрият и да не чуем вече за тях, докато не почнат пак да избиват наши хора.
— Наистина ли не съжаляваш?
— Не.
— Дори и за онзи, който умря при разпита?
— А, онзи — отвърна небрежно Ланг. — Той имаше проблеми със сърцето и никой не знаеше. Можеше да умре по всяко време. Например някоя сутрин, както става от леглото.
Мълчах и се преструвах, че водя записки.
— Виж — каза Ланг. — Не одобрявам мъченията, но нека ти кажа едно. Първо, те наистина дават резултати. Виждал съм данни от разузнаването. Второ, властта в крайна сметка е балансиране между две злини, а ако се замислиш, какво са две-три минути страдание за няколко личности пред смъртта — забележи, смъртта — на хиляди. Трето, не ми казвай, че става дума за нещо уникално, присъщо единствено на войната срещу терора. Мъченията винаги са били част от военното дело. С тази разлика, че някога не е имало гадни медии да вдигат шум.
— Арестуваните в Пакистан твърдят, че са невинни — изтъкнах аз.
— Естествено, че така ще твърдят! Какво друго да кажат? — Ланг ме изгледа втренчено, сякаш ме виждаше за пръв път. — Започва да ми се струва, че си твърде наивен за тази работа.
Този път не се удържах.
— За разлика от Майк Макейра?
— Майк! — Ланг се разсмя и поклати глава. — Майк също беше наивен, но по друг начин.
Самолетът вече се спускаше много бързо. Луната и звездите бяха изчезнали. Прекосявахме облаците. Усетих натиск в ушите си и трябваше да запуша нос и да преглътна.
Амелия се зададе по пътеката.
— Наред ли е всичко? — попита тя.
Изглеждаше разтревожена. Вероятно бе чула избухването на Ланг, както и всички останали.
— Просто работим по мемоарите — каза Ланг. — Разказвам му какво стана с операция „Буря“.
— Записваш ли? — попита Амелия.
— Ако не възразяваш — казах аз.
— Трябва да внимаваш — обърна се тя към Ланг. — Не забравяй какво каза Сид Крол.
— Записите не са мои, а ваши — прекъснах я аз.
— Все пак могат да бъдат изискани със съдебна заповед.
— Престани да се държиш с мен като с малко дете — рязко каза Ланг. — Знам какво да говоря. Дай да приключим веднъж завинаги.
Амелия си позволи леко да разшири очи и се оттегли.
— Жени! — промърмори Ланг.
Той отпи още глътка бренди. Ледът се беше стопил, но цветът на питието оставаше тъмен. Трябва да му бяха сипали солидна доза и за пръв път ми хрумна, че нашият бивш министър-председател е леко подпийнал.
— По какъв начин беше наивен Майк Макейра? — попитах аз.
— Няма значение — промърмори Ланг. Седеше с клюмнала глава, дълбоко замислен. После изведнъж рязко се изправи. — Така де, погледни например всички тия глупости за гражданските права. Знаеш ли какво бих направил, ако отново дойда на власт? Ще им кажа: добре тогава, пускаме две опашки на летищата. Отляво опашка за полети, на които не сме проверявали пътниците, не сме изготвяли психологически профили, не сме събирали биометрични данни, изобщо не сме нарушавали безценните ви граждански права, не сме изтръгвали информация чрез насилие — нищо. Отдясно опашка за полети, където сме направили всичко възможно, за да осигурим безопасност на пътниците. Тогава хората сами да решават на кой самолет да се качат. Няма ли да е чудесно? Да седиш и да гледаш на коя опашка наистина ще пратят децата си типове като Райкарт, когато стане напечено.