Но ако Тридентинският5 ритуал е „истинската меса“ — само защото проповедта е на латински и свещеникът е с гръб към конгрегацията — тогава новата меса е измама. А следователно и богохулство.
Макар никога досега да не бе дискутирал теологически проблеми с отец Маджио, кардинал Орсини беше наясно какви са неговите позиции по много въпроси. Той не само се отнасяше с презрение към „новата меса“, при която латинският се изместваше от английски или испански, но и несъмнено би се намръщил при възможността неделната проповед да се замести със служба в събота вечер. Подобно на останалите традиционалисти и той със сигурност се противопоставяше на опитите да се модернизира Църквата с цел да бъде по-достъпна. Но при Маджио не ставаше дума за възражения срещу предлаганите нововъведения от рода на това да се посвещават в свещенически сан жени, да се разреши на свещенослужителите встъпване в брак или да се узакони контрола над раждаемостта, не, консерватизмът на такива като Маджио отиваше много по-дълбоко. Той искаше да бъдат отменени вече вкараните в действие реформи. Беше направо неандерталец.
Следователно нямаше никакъв смисъл да го пита какво е мнението му за стореното от доктор Барези. Свещенослужители като Маджио просто нямат собствено мнение — те имат само рефлекси, при това напълно предсказуеми.
А и в крайна сметка нямаше значение. Отец Ацети бе дошъл във Ватикана със своята бомба със закъснител в момент на необичайна активност, което означаваше само, че изолацията на кардинал Орсини няма да продължи дълго. Немощта на папата бе достатъчно обезпокоителна, за да даде на Съвета на кардиналите основания да започне — напълно дискретно, естествено — сондажи сред членовете си за търсене на подходящия приемник. Вече дори бяха съставени няколко списъка на потенциални папи, актуализирани по няколко пъти. Имаше специална заповед, забраняваща използването на мобилни телефони в Светата канцелария, за да не се допусне журналист или някой друг да подслуша — случайно или не — секретните разговори.
Така че бе настъпило напрегнато време, в което обичайният дневен ред бе заменен с тайни срещи и думи на ухо. При тези обстоятелства кардинал Орсини прекарваше дните си в излизане от една задимена стая и влизане в следващата. Атмосферата бе нажежена. Неща от първостепенна важност се дискутираха навсякъде — кой ще е следващият папа и какво ще е бъдещето на Църквата.
Измъчван от изповедта на доктор Барези — тя бе много по-важна от всички други събития, — кардинал Орсини нямаше как да не я сподели с няколко свои колеги. Така че го стори, търсейки съвет от хората, на които имаше доверие. Само от няколко…
Реакцията по правило бе шок, последван от напрегнато размишление, завършващо с извода, че всъщност няма какво да се направи… или по-скоро, че може да се направи само едно, и това нещо е толкова смразяващо по същността си, че човек дори не е в състояние да си го представи. Всички обаче бяха на мнение, че да не се предприеме нищо, вече е равностойно на действие. При това с изключителни последици.
Да не се предприеме нищо, мислеше си Орсини, означаваше да се позволи на света да спре хода си като забравен часовник — часовник, който тиктака от Сътворението насам.
Проблемът бе толкова всеобхватен, че колегите на Орсини на свой ред го споделиха със свои приятели и така слухът плъзна навсякъде. Около седмица след разкритието на Ацети зад стените на Ватикана вече се водеше разгорещен дебат. Таен дебат, разбира се, при който прелат след прелат се отбиваха в архивите на библиотеката, за да потърсят указания какво следва да се предприеме в подобен случай. Само че подобни указания така и не се намериха. Мъдростта на миналото бе безсилна да подскаже решение. Всички стигнаха до заключението, че проблемът, повдигнат от греха на доктор Барези, просто е без прецедент в историята на Църквата. По една-единствена причина — просто досега е било невъзможно да се съгреши по толкова уникален начин.
Резултатът бе вакуум в догмата, довел до своеобразен консенсус. След седмица на академични спорове Курията реши, че стореното от доктор Барези — каквото и да е то — е израз на волята Божия. Следователно никой нищо не трябва да прави, поне докато не се възстанови папата… или не се появи нов папа, пред който да се постави проблемът. Негово Светейшество можеше да вземе отношение ех catedra. Дотогава всички трябваше да стоят настрана. И те така и направиха.
5
Става дума за 19-ия екуменически събор на римокатолическата църква (1545–1563) в Трент, изключително важен с всеобхватните си декрети по вътрешната реформа на Църквата и дефиниции, разясняващи всяка оспорвана от протестантите доктрина. Въпреки вътрешните ежби, външната опасност и двете дълги прекъсвания в хода на работата му, този събор изиграва ключова роля в съживяването на римокатолическата църква в много части на Европа. — Б.пр.