Намираше се в нещо като „чакалня на открито“. Няколко къщи се гушеха в склона, в периферията на малък парк, където под сянката, до красив фонтан седяха жени и наблюдаваха как децата си играят. Останалата част от равното пространство се заемаше от паркинг и Ласитър видя там няколко клетки, резервирани за „Пенсионе Акила“. Избра една от тях, паркира, изгаси двигателя и слезе от колата. На ръждясал метален стълб бе закрепена червена кутия, върху която с големи бели букви бе написано на ръка: „MAPA“30. Вдигна висящия на панти капак и извади отвътре твърда картичка, на едната страна на която имаше начертана на ръка карта, показваща пътя до пансиона, а на другата — скица в две части. Първата изобразяваше пиколо — панталони на райе, огромна усмивка и шапка с надпис: „Акила“. Момчето тръгваше от паркинга с по два куфара във всяка ръка и пети, стиснат под лявата мишницата. Втората част показваше същото пиколо във фоайето на пансиона по време на нисък поклон пред царствено изглеждаща старица. Куфарите вече бяха старателно подредени в редичка. Ласитър намери всичко това за много експресивно, но нямаше нужда от пиколото.
С картата в ръка той отиде до края на паркинга и погледна надолу в урвата. Видя как тъмната лента на реката прорязва пейзажа, а в далечината зърна и светлините на Тоди. Точно под мястото, където бе застанал, се разнесоха детски викове. С изумление видя малко футболно игрище. Дузина момчета играеха в два отбора по шест, без да се притесняват, че вече се смрачава.
Площадката опираше с единия си край в склона, а другият стърчеше в пространството на система от подпори. Цялото поле бе заградено от черна мрежа, окачена на метални стълбове — иначе момчетата щяха да гонят топките по склоновете.
Искаше му се да остане и да погледа, защото гледката бе неповторима, но спускащият се мрак го подсети, че е по-добре да отиде в пансиона по светло.
Явно движението с коли в града беше забранено и когато мина под арката на портала, разбра причината. Просто нямаше място и за коли. Влезе през късия тунел и се озова от другата страна на стената. Тунелът опираше във „Виа Майоре“ — стръмно каменно стълбище, извеждащо до средновековна „улица“, толкова тясна, че без затруднение можеше да докосне едновременно стените на сградите от двете й страни. Малко по-нататък уличката минаваше през тунел в основата на сива каменна постройка и излизаше на каменно площадче.
Всичко беше под наклон и Ласитър вече дишаше тежко, когато видя ярко боядисания овален знак, закрепен в камъка до масивната дървена врата.
Изненада се. Пансионите обикновено са скромни места, но „Акила“ беше много елегантна сграда.
На старата врата стоеше табела: „Влез“. Ласитър прие поканата и се озова в малък мраморен салон, където мебелите почти отсъстваха, но имаше черен роял. Подът беше частично застлан с ориенталски килими. Зад голямото дървено писалище — на него нямаше нищо освен въртяща се поставка за картички и подвързана с кожа регистрационна книга — седеше мъж на около петдесет години. Беше къдрокос, облечен в тъмносин блейзер със златна катарама. Имаше хубостта на театрален актьор.
— Prego?
Ласитър се приближи до писалището, все още задъхан от изкачването. Ребрата му пулсираха от болка.
— Джо Ласитър — каза той. Вече се запъваше да си спомни италианската дума за „резервация“, когато мъжът го изненада, проговаряйки на английски.
— О, да. Добре дошли в „Акила“! Имате ли багаж? Мога да изпратя Тонио.
— Говорите английски? — запъна се Ласитър.
— Ами… да. Всъщност аз съм англичанин. Бях.
— О, изненадахте ме.
— Повечето хора се изненадват. Човек не очаква да чуе майчиния си език в място като Монтекастело, макар че през лятото ни нападат част от дошлите в страна на киантито.
— Тоскана ли? — засмя се Ласитър.
— Ммм… Там можете да се наслушате на английски… Е, поне през август. — Мъжът се усмихна. — Тук обикновено не идват много туристи… особено през януари. — Той се поколеба, оставяйки деликатна пауза, за да даде възможност на Ласитър да обясни какво го е довело в Монтекастело по толкова необичайно време на годината. Ласитър отвърна на усмивката му, но не каза нищо. — Е, добре! Впишете данните си в книгата и ми дайте паспорта си за няколко часа. Ще ви покажа стаята. — Той обърна регистрационната книга към Ласитър, отвори я на текущата страница и му предложи химикалка.