Фактът, че този човек говореше английски, бе добре дошъл. Той можеше да знае нещо за клиниката и лекаря, който я бе ръководил. Но засега Ласитър имаше нужда само от душ и време за размисъл.
Последва мъжа, който настоя да носи куфарчето му, по широкия коридор. Стените бяха украсени със свещници от ковано желязо във формата на орли, събрали нокти около дебели бели свещи.
Стаята беше голяма, с висок таван и обзаведена с антики. Мъжът посочи прояден от дървояди шкаф.
— Телевизорът е там.
Колкото и старо да изглеждаше, мястото разполагаше с нови радиатори, а мраморната баня беше съвсем модерна. Имаше дори такива екстри като закачалка за подгрети кърпи, а на вратата висеше чисто бяла хавлия.
— Отново изглеждате изненадан — отбеляза мъжът.
— Бих казал щастлив — отговори Ласитър.
Мъжът наклони глава и отвори скритата зад завеса френска врата. Двамата излязоха на малкия балкон. Небето бе потъмняло, с изключение на малкото виолетово петно ниско над хоризонта.
— Ако е ясно, ще можете да видите Перуджа. — Мъжът направи жест към неясното сияние в далечината: — Ето там. — Върнаха се обратно в стаята и англичанинът се отправи към вратата. На излизане се обърна и го погледна. — Ако ви потрябва факс или копирна машина, ние имаме, разбира се. А ако в тази голяма чанта носите компютър, в контакта до бюрото има защитно устройство срещу пренапрежение. Освен това… ще вечеряте ли? Честно казано, ако не ви се ходи до Тоди или чак до Перуджа, едва ли ще намерите по-добро място от тук. Сервираме в осем.
— Звучи примамливо.
Още преди да приключат с ньокито31, Ласитър вече знаеше доста неща за Найджъл Бърлингейм, симпатягата, който го бе регистрирал, и за компаньона му, Хю Кокейн. Хю също бе около петдесетте, но колкото Найджъл бе красив, толкова той бе обикновен. Висок и длъгнест, целият сякаш само нос, уши и оредяла коса.
Както скоро разбра, двамата бяха гейове, приятели от Оксфорд, дошли в Италия през 60-те да рисуват.
— Е, естествено — разказваше безгрижно Хю, — бяхме ужасни като художници, нали, Найдж?
— Направо невъзможни.
— Хубавото е, че се намерихме.
Известно време бяха живели в Рим, а след като бащата на Найджъл починал („от апоплексия, предполагам“), си купили лозе в Тоскана.
— Звучи прекрасно — отбеляза Ласитър.
— Беше по-лошо от рисуването — оплака се Найджъл.
— Прашно… — допълни Хю.
— Потно…
— А помниш ли комарите?
Найджъл се засмя:
— Със зъби от натрошено стъкло.
— А усойниците?
— Усойници? — на Ласитър му се стори, че не е чул добре.
— Мммм… — отговори Хю. — Смъртоносни, макар че всички държаха антивенин в хладилниците си. И не бяха само по земята. Увиваха се и по лозите. Берачите треска ги тресеше, нали, Найдж?
— Мммм…
— Помня, веднъж развеждах туристи. Представяте си: „А това са нашите лози със санджиовезе. Това грозде е пренесено… и така нататък. Посадили сме го през… и така нататък“. Вдигам значи един грозд и… Боже Господи!… озовавам се лице в лице… Не, как се казва, „лице в глава“… — Хю се обърна към по-красивия си приятел: — Има ли змията лице? — Тук се започна дискусия за дефиницията на „лице“, в края на която Хю въздъхна: — Та, така беше в лозето.
— С работниците също беше трудно — обясни Найджъл. — Не знам дали си представяте ситуацията. В Тоскана и без това е пълно с експатриати, така че лозето…
— Абе работата си беше тежка — изкриви лице Хю и погледна приятеля си. — А ние не си падаме по тежката работа, нали, Найдж? Изобщо!
Разговорът продължи в този тон, като Хю отсервираше, а Найджъл сервираше. След ньокито последваха агнешки котлети на грил, които отстъпиха на зелена салата, последвана от купичка плодове, за да се стигне до неизбежното „диджестиво32“.
Ласитър слушаше с удоволствие. Не искаше да разваля вечерта с разказа за своята трагедия, но накрая забеляза, че Найджъл и Хю го гледат очаквателно.
— Сигурно се питате какво ме е довело тук?
Найджъл хвърли поглед на Хю.
— Е, ние, естествено, сме професионално излекувани от любопитство, но… да. Чудим се, разбира се.
— Малко — уточни Хю.
Ласитър отпи от чашката „Фернет Бранка“.
— Ако избирате недвижим имот — каза Найджъл, — бих ви предупредил, че ще си загубите парите.
Ласитър поклати отрицателно глава.
— Всъщност — призна той — надявах се да посетя клиника „Барези“.
Найджъл примигна.
— Уви, лош късмет!
— Знам — въздъхна Ласитър, — видях какво има там днес следобед. — Помълча секунда-две и попита: — Кога се е случило?
32
Букв. „за подобряване на храносмилането“ (във Франция и Италия) — глътка силен алкохол в края на вечерята. — Б.пр.