Беше смачкан. Затвори с отвращение кожената корица на дебелата книга и се протегна с такава сила, че ребрата му изпукаха. Изгаси осветлението и се върна в стаята си.
Едва там си позволи да направи онова, което досега си бе забранявал — да отдели процедурите с ооцитата, т.е. жените, стояли в пансиона месец и повече. Двойните звездички ги открояваха, така че с помощта на компютъра след няколко секунди имаше списък от осемнайсет имена:
Катлийн Ласитър
Хана Райнер
Матилда Хендерсън
Адриана Пеня
Марион Кер…
Първите пет бяха мъртви. И децата им също. И всички бяха загинали в пламъци.
Затвори очи. В съзнанието му изплува образът на Брендън. „Чичо Джо! Чичо Джо! Гледай ме! Мога да правя кълбо. Виж!“, при което хлапето неумело се преобръща. Изобщо не беше кълбо, а по-скоро търкаляне по пода, но Брендън скача като олимпийски гимнастик, вдигнал победоносно ръце с горда усмивка.
Ласитър отново погледна списъка. Жените бяха предимно от Щатите и Западна Европа, но имаше и от Хонконг, Токио, Тел Авив, Рабат, Рио.
Премести компютъра на бюрото до прозореца и включи модема в телефонната линия. Използвайки програмата за кодиране, зашифрова файла cbguest.lst и го изпрати в офиса си във Вашингтон. После написа кратко писмо до Джуди Рифкин и приложи към него имената и адресите на осемнайсетте жени. Помоли я да съобщи на Риордан, че поне пет от жените в списъка са мъртви и че е много вероятно останалите да ги грози смъртна опасност. Риордан трябваше да се свърже с властите в съответните населени места и да издейства съответната защита на застрашените. Спомена, че смята да се върне до ден-два, за да обясни подробно.
Междувременно нареди на Джуди да отвори досие на името на покойния Игнацио Барези от Монтекастело, Италия, и да започне да събира информация за него, за клиниката му и за метода на оплождане, известен като „донорство на ооцита“. Накрая я помоли да подкрепи Риордан в откриването на останалите тринайсет жени. Имаше вероятност, ако се действа чрез полицаи, всички те да се изпокрият. А той точно това искаше.
Писмото се получи дълго две страници и след като го изпрати по електронната поща на Джуди, усети, че вече адски му се спи. Тогава осъзна, че е уикенд и има опасност Джуди да не провери пощата си до понеделник сутринта, което беше недопустимо. Погледна часовника си. Пет и половина сутринта, значи единайсет и половина във Вашингтон. Посегна към телефона и набра домашния номер на Джуди. Чу сигнала за позвъняване четири пъти, след като се включи телефонният й секретар. Изчака дългия сигнал и поканата да остави съобщение, после каза: „Джуди, обажда се Джо. Провери електронната си поща веднага. Важно е. Ще се видим след два дни“.
Съблече се и се просна на леглото, сякаш се готвеше да заплува по гръб. Затвори очи, вслуша се в дишането си и зачака да заспи.
Но мислите му се въртяха във вихрушка. Видя Мари Сандерс, хванала за ръчичка момченцето си. Очите на детето бяха махагоново кафяви и бездънни като кладенец. После изплува почернялото личице на Брендън, стрелна се през главата му и се разнесе гласът на Томи Труонг: „Няма кръв в това малко момче.“ След това се сети за опустошения поглед на Иржи Райнер. И за сълзите на Кара Бейкър.
Боже Господи, помисли си той и дръпна постелките през главата си, това си е живо клане!
27.
Излюпи се от леглото към единайсет часа и първата му мисъл бе, че му трябва нормален сън, а не няколко часа дремване по светло. Горещият душ го поосвежи. Остави струите да масажират раменете му и да измият от тялото му натрупаната умора. Не му се бръснеше, но не си спести усилието. Духовниците могат да бъдат доста странни хора. Или поне така предполагаше. Не знаеше със сигурност.
Облече коженото си яке и слезе във фоайето. Найджъл му се оплака от махмурлук, но все пак му посочи в каква посока се намираше площадът с църквата и „кафето“.
Навън беше студено, може би пет градуса, и всеки момент щеше да завали. Зави наляво и тръгна на север по тясна калдъръмена уличка. Нямаше тротоари и коли, само плътни стени от сиви каменни къщи от двете страни. Хората бяха затворили врати и прозорци, а повечето бяха спуснали и щорите като преграда срещу зимния въздух.
През зимата Монтекастело може и да беше красив, но излъчваше някаква скрита заплаха. С течение на вековете основите на къщите се бяха изместили по стръмните склонове и сега се подпираха една друга, надвесени заплашително над уличката. Ласитър слизаше надолу, за да се заизкачва след минута отново. Започваше да си мисли, че градът е построен като лабиринт.
Подмина някакъв магазин без надпис, после втори. Никъде не се виждаха табели, може би защото нямаше нужда от реклама — всички в градчето добре се познаваха и всеки отлично знаеше къде какво да намери. Зад пластмасовите гирлянди, висящи като пердета на входовете на магазините, блестеше флуоресцентна светлина. Някакъв старец излезе, размествайки със странен шум завесата на входа на близкия магазин, понесъл торбичка със зеленчуци, някакви пакети и хляб. „Чао“, поздрави той и внимавайки къде стъпва, забърза нанякъде.