Всъщност беше сбъркал — бяха само двама. Но единият бе широк като къща. И квадратен като матрак.
Беше успокоил дишането си и когато мъжът отново се обърна към Тоди, Ласитър прекоси „на пръсти“ площада и изкачи стъпалата пред църквата през две.
Вътре беше толкова тъмно, колкото и през деня. Свещите горяха в кървавочервените подложки, а глимките в електрическите свещници мъждукаха все така слабо.
— Отче? — тихо прошепна той. — Отче? — повтори малко по-силно, защото първия път думите едва напуснаха гърлото му. Никакъв отговор, което означаваше, че свещеникът е в покоите си. Ласитър тръгна в мрака по пътеката между редиците седалки, съзнавайки, че е закъснял малко повече от допустимото. И все пак свещеникът трябваше да е някъде тук, защото църквата не беше заключена.
Когато заслиза по стъпалата, мъжете все още бяха при парапета и пушеха. Той заобиколи към жилището на Ацети и почука на тежката дървена врата. Тъй като никой не отговори, натисна бравата, видя, че поддава, и влезе. Осветлението беше изгасено, но това нямаше значение. Очите му вече се бяха адаптирали към тъмнината. Тръгна през стаите, повтаряйки: „Отче?“, но така и не получи отговор.
Странно. Започваше да се безпокои. Къде можеше да е Ацети. Върна се обратно в църквата, решил, че свещеникът се моли в някой параклис. Може би, когато го правеше, концентрацията му бе толкова силна, че изключваше света край себе си и затова не го бе чул.
Ласитър нямаше представа какво е да се молиш. Не го бе правил никога. Веднъж Джоуси бе решила, че е модно да си религиозен — увлечението й бе продължило точно три месеца — и бе настояла той и Кати да се редуват с „Отче наш“ преди ядене. А когато идваше време за лягане, ги караше да казват друга молитва — този път пред нея и на колене. Само че Ласитър никога не се бе замислял над изричаните думи. За него те бяха просто звуци без смисъл и значение.
Отново извика, този път по-силно:
— Отец Ацети! Джо Ласитър е.
Нищо.
Една от свещите припламна, изпука, угасна и задими с восъчна миризма, която Ласитър помнеше от рождените дни и празничната торта.
Може би свещеникът бе изпратил някой енориаш до дома. Или някой беше болен и той бе отишъл да го утеши.
Реши да почака. После реши да запали свещ за умрелите. Малък знак сочеше към кутията за дарения и без да се замисли. Ласитър извади банкнота, сгъна я по дължина и я пъхна в процепа. Така и не разбра каква бе банкнотата — един или сто долара. А можеше и да е хиляда лирети. Не знаеше. Не го интересуваше. Главата му бе странно олекнала, готова да се понесе из въздуха. Мъжете отвън… Чул бе някой да казва, че градчето е страшничко.
За Кати, помисли си той, запалвайки първата свещ. За Брендън, нарече втората, чувствайки се малко неестествено, сякаш имитираше чужд, видян някъде ритуал. Така си и беше.
Щеше да почака Ацети още малко, после щеше да потърси изход отзад, за да се измъкне незабелязано от площада. А междувременно… можеше да поседи в тъмното на една от седалките…
Изведнъж десният му крак се подхлъзна и той залитна. Задържа се прав само защото се хвана за гърба на най-близката седалка.
Погледна към пода, там, където се бе подхлъзнал. В тъмнината нямаше цветове, но видя някакво петно. В същия момент носът му долови някаква миризма, напомняща му за… щандовете за месо в големите магазини.
Вгледа се отблизо и видя струйка кръв. Проследи я до изповедалнята. Не искаше да стъпва по нея, но нямаше избор.
Никога преди не бе влизал в изповедалня, така че, когато дръпна завеската, сърцето му сякаш спря, тъй като видя, че кабинката е празна. Облекчението му обаче бе краткотрайно. Огледа се и видя, че кръвта изтича изпод преградата между двете отделения. Вече нямаше никакво съмнение какво ще намери от другата страна.
Подметките му лепнеха и сърцето му отново заби тежко. Дръпна втората завеса. Ацети седеше, подпрял лице в разделителната решетка. В дясното му слепоочие имаше малка входна дупка, а изходното отверстие беше с размера на юмрук. Нямаше нужда да се вглежда, за да установи, че стената отзад е посипана с парчета мозък.
Куршум с ниска скорост. С мек връх. От онези, които се разпадат и разкъсват всичко наоколо. Така наречените „дум-дум“. Едно време си ги правеха сами, като изрязваха кръст върху върха на куршума, днес обаче вече се продаваха. Много по-добри.
Свещеникът явно бе седял в кабинката, притиснал ухо върху малката метална решетка. Убиецът бе влязъл от другата страна, беше седнал на пейката и със започването на изповедта бе извадил пистолета си. „Прости ми, отче, защото съгреших.“ След това бе стрелял от упор, използвайки куршум, с който можеше да се убие и слон.