Отне му минута да изтегли тялото на Ацети от кабината. Не знаеше защо го прави. Може би защото Ацети изглеждаше някак… притеснен вътре. Искаше му се да подложи възглавничка под главата му, но…
Остави го на пътеката и тръгна към олтара. Затърси изход, но попадаше все на непознати предмети и странни места. Изход като че ли нямаше. Църквата явно бе залепена отзад за други сгради, което го поставяше пред простата алтернатива: или да остане, или да излезе. С уговорката, че ако решеше да излезе, трябваше да го направи през главния вход.
Отвори вратата с леко побутване, спря за момент на площадката пред стъпалата и огледа площада. Беше пуст и ярко осветен от луната. Бързо заслиза надолу към фонтана, чието гъргорене бе единственият звук в нощната тишина. Лунната светлина блещукаше по изтичащата от лъвската паст вода.
И тогава го зърна.
Видя го под лунната светлина на ъгъла, където Виа делла Феличе излизаше на площада. В следващата секунда луната се скри зад облак и мъжът изчезна. Ласитър дори се поколеба дали изобщо го е видял. Обърна се към втората улица, чието име не знаеше, и тръгна към нея, но в един момент тъмнината оживя и пред него изникна нещо като стена.
Матрака!
Ласитър побягна. Само че нямаше как да избяга.
— Ecco! Cenzo! — тихо извика Матрака. Гласът му бе изненадващо тънък, почти женски.
Ласитър огледа площада, попивайки с поглед всичко: фонтана, църквата, кафенето, стената. Наистина нямаше как да изчезне. Матрака и по-дребният приближаваха. Виждаше в мрака зъбите им. Усмихваха се.
Ласитър тръгна заднешком, без да се вълнува накъде отива — важното беше да е по-далеч. По-малкият бръкна в джоба си и извади нещо като „Валтер“ със заглушител на дулото. Затегна заглушителя и зашепна на приятеля си. Гърбът на Ласитър докосна парапета. И това беше всичко. Краят на пътя…
Мъжете се приближаваха все така спокойно. Вече различаваше и лицата им. Онзи с пистолета беше по-млад и грозен. Приличаше на камила, сякаш, когато се е раждал, го бяха изтегляли за лицето с форцепс. Погледът му беше тежък, очите изпъкнали, косата толкова ниско подстригана, че изглеждаше като сянка по черепа му.
Матрака беше от по-друг сорт. Целият квадратен и като че ли имаше нужда да се бръсне през час. Косата му беше плетеница от къдри и дори от това разстояние Ласитър виждаше яростта в очите му.
Мога да се хвърля срещу тях, мина му през главата. Или обратно — да скоча долу и да видя какво ще се случи. Никоя от възможностите не му се видя привлекателна, но едната може би даваше малко по-големи шансове за оцеляване. Искаше да се обърне и да прецени последиците от падането: щеше ли да бъде отвесно или имаше някакъв наклон, който поне малко да смекчи удара. Макар вече да беше гледал в урвата, не можеше да си спомни, а най-лошото бе, че не можеше и да откъсне поглед от двамата убийци, които се приближаваха все повече.
Ласитър не знаеше, че решението всъщност е взето. Разбра го, когато малкият вдигна пистолета. Тогава почти небрежно сложи крак на парапета и се оттласна в пропастта. Зад него, някъде горе, се чу изпукването на три бързи изстрела. Но той вече падаше, падаше във въздуха удивително дълго.
Мъртъв съм! Покойник. Ето сега! Край… Тъмнината се завъртя, но очите му бяха безполезни, а образите — невъзможни за обработка. И тогава, без никакво предупреждение, гравитацията заби тялото му в склона, изтръгна въздуха от гърдите му и Ласитър се затъркаля надолу. След малко отново излетя като гюле във въздуха, после пак се приземи, неспособен да овладее ситуацията. Инстинктивно намери удобен момент, за да прибере колене до гръдния си кош и да покрие главата си с ръце.
Последната му свързана мисъл бе, че ако се удари в нещо, това ще сложи край на мъченията му. Не беше опасение, нямаше време за това — просто го помисли. Примерно в скала… Глава… скала… глава като яйце… яйцето се счупва… мозъкът се пръсва навсякъде. Или в дърво… дърво… разкъсва ме на две. Ъгълът на падане… Наука… Инерцията…
И тогава, точно като бейзболист, втурнал се към втора база, се озова с краката напред, използвайки ги като спирачка, докато ръцете му заораваха в пръстта. Заби се в някакъв храст. Един нокът му се чупи. Затвори инстинктивно очи, за да ги запази от тръните. Накрая спря рязко, подпрял с крака си голям камък.
В безопасност.
Освен ако не беше вече мъртъв. Но не можеше да е мъртъв. Болеше го прекалено много. Навсякъде. Отдясно в ребрата му пламтеше горски пожар — това беше мястото на скорошната му контузия, — а в глезена му сякаш се беше забил кол. Сопраното на остра болка го прониза от дясното ходило нагоре по крака. Усещаше в устата си вкус на кръв, кожата на бузата му бе ожулена… и го беше страх да помръдне.