Изключи лампичката, отвори вратата и излезе под ледения дъжд. Бегъл поглед го увери, че дрехите му са в безнадеждно състояние. Якето му беше цялото в кръв. Имаше кръв и по ризата и панталоните си. Кръвта на Ацети, неговата собствена и кръвта на човека, когото беше убил.
Какво можеше да направи? Ако постоеше на дъжда достатъчно дълго, щеше ли да се измие? По-вероятно само щеше да му докара пневмония. Съблече се по тениска — тя беше останала почти чиста — и накисна дрехите си в мазна локва дъждовна вода. Макар от миризмата на масло да му се повдигаше, използва ризата си, за да избърше първо кръвта от лицето, а после и от якето си. Приключил с това, облече якето направо върху тениската и вдигна капака на колата. Двигателят беше забележително чист, но тук-там все пак се бе събрала достатъчно мръсотия, за да скрие кървавите петна по панталоните си под слой грес и масло.
След това, куцукайки, тръгна през паркинга под дъжда към ресторанта над магистралата. Идващият насреща му бизнесмен го изгледа странно, но не каза нищо. Което беше окуражителен знак.
Влезе в заведението и се озова пред стотици символи на различни видове услуги. Един от знаците изобразяваше фигури на жена и мъж и той тръгна в указаната посока.
Мъжката тоалетна бе огромна и — mirabile dictu — снабдена с душове. Когато го видя да влиза, служителят го изгледа изумено и само му кимна към задната част на помещението. После вдигна ръка над главата си, за да изобрази душ и нагледно му показа как пада струята.
Сигурно беше турчин, а може би българин, но кърпите явно му се свидеха. Ласитър искаше шест, той му предлагаше две. Накрая се намръщи и му написа на един лист няколко числа: толкова за душа, толкова за всяка кърпа. Вдигна вежди, погледна го и изигра пантомима на бръснене, посочвайки му поднос с нужното: сапун в опаковка, самобръсначки за еднократна употреба, афтършейв и дори нещо за коса. Ласитър взе нужното и зачака сметката. После плати двойно и дори каза grazie.
Душът му се стори дар от Бога, докато не започна да мие раните си със сапуна. Заболя адски. Изстърга съсиреците от косата си и изпра панталоните си, колкото можа, после ги обви в една кърпа, втора, трета… за да ги изсуши. Онова, което получи накрая, бяха панталони с петна, но поне вече не бе очевидно, че петната са от кръв.
Когато излезе от тоалетната, събра кураж и се погледна в огледалото. Боже Господи, помисли си той, изглеждам като човек, който е загубил войната.
Беше след полунощ и ако Рой си бе у дома, сигурно спеше, защото телефонният секретар се включи след петото позвъняване. Ласитър вкара отново фонокартата си в автомата и опита втори път. А след това и трети. В слушалката се чу изщракване.
— Дънуолд.
— Рой, Джо Ласитър се обажда. Буден ли си?
— Ммммм…
— Имам проблем.
— Хм…?
— Рой… сериозно, събуди се.
— Мммм… Добре, буден съм вече. Какъв проблем?
— Няколко души са… мъртви. Не мога да си прибера паспорта. Имам контузии. И…
— „И“? Има и „и“?
— Карам открадната кола.
— Иначе?
— Всичко е наред.
Добре. И къде се намираш?
На автострадата, точно преди Флоренция. В крайпътно заведение. Пребит съм и… трябва спешно да се измъкна. Във Франция или Швейцария… Някъде, където мога да отида в посолството и да си извадя нов паспорт. Кой ден сме, впрочем?
Пауза.
— Неделя. В момента сме неделя сутрин.
— Окей… Значи понеделник, вторник най-късно трябва да изчезна.
— Спомена, че някои хора са пострадали…
— Казах, че са мъртви.
— Да, добре, значи лошо пострадали. И караш кола… назаем?
— Точно.
— Не искам да ти звуча безразличен, но… не мислиш ли, че идеята с посолството не е много добра? Сигурен съм, че ще мога да ти уредя документи под чуждо име… не по-рано от вторник. Не знам…
— Ще рискувам с посолството. Важното сега е да се измъкна от Италия. Бързо.
— Добре. Дай ми… час-два ще бъде по-добре… и ми звънни отново. Ако не ти се обадя, звъни на всеки кръгъл час, докато ме намериш. Ще пратя някой с кола да те вземе.
— Още нещо.
— Дънуолд слуша с химикалка в ръка.
— Имам нужда от дрехи.
— Мили Боже, да не си гол?
— Не, не съм чисто гол. Панталоните ми са мокри.
— Тц-тц… Позабавлявал си се добре, а?
— Рой… просто ми намери някакви шибани дрехи, окей?
— Слушам. Ще видя какво мога да направя.
Реши да не чака в заведението, а да продължи на север. Натам бяха границите, а ако останеше на място, щеше да привлече ненужно внимание. Върна се на магистралата и включи отоплението на роувъра на максимум, надявайки се панталоните му да изсъхнат.