Беше на четвъртото си капучино, когато в бара с разкрачена походка влезе посивял дребосък в син работен комбинезон. Държеше някакъв пакет в едната си ръка и цигара в другата. На гърдите му пишеше: „Марио“. Той се приближи до бара, хвърли бегъл поглед на Ласитър, поръча си еспресо и отмести незаинтересовано очи встрани.
Ласитър изчака минута и се обърна към него.
— Scusi — започна той и изчерпи италианския си. — Scusi! — Марио се обърна към него и му махна с ръка, сякаш казваше: „Я ме остави на мира“. Ласитър помисли малко и го потупа по рамото. — Да знаете къде мога да си купя „Оджи“? — попита той. Марио завъртя глава. — Защото търся точно това — каза той, — „Оджи“! Сещате ли се, италиански вестник… „Оджи“ — натърти той. — Да сте чували за него?
Този път Марио бавно се извъртя към него с израз на гневно изумление и въпрос в очите, който не се нуждаеше от превод: „Ти луд ли си?“.
— Много е рано, signore — погледна го барманът предупредително. — Ще се наложи да почакате.
Ласитър сви рамене. Марио хвърли няколко банкноти на бара, взе си пакета и без да поглежда назад, се отправи към мъжката тоалетна. Ласитър изчака на мястото си цяла минута, после го последва. Марио му бутна пакета в ръцете и му направи знак да влезе в някоя от кабинките.
— Говорите ли английски? — попита го с надежда Ласитър.
— Не.
Интересно!
Пакетът беше опакован с кафява хартия и грижливо пристегнат. Вътре имаше работен комбинезон, досущ като този на Марио, с единствената разлика, че над джоба му пишеше: „Чезаре“. Ласитър си събу панталоните, навлече комбинезона и огледа резултата. Краката му бяха със седем-осем сантиметра по-дълги, плетените му мокасини подхождаха на костюма колкото миньорска каска в опера. И все пак, това си беше униформа, а униформата винаги е добро прикритие. Служител на FedEx, санитар, полицай… е, в този случай смърф. Хората се заглеждат в униформата и не обръщат внимание на лицето. Освен това, осъзна Ласитър, работният комбинезон беше много по-удобен от панталоните, които вече беше натикал в кошчето. Поне беше сух…
Камионът на Марио беше нещо средно между пикап и микробус, но по-малко от всичко в тази категория, което Ласитър бе виждал някога по американските пътища. Виж, що се отнасяше до озвучаването, тук едва ли можеше да се отправят критики към двете петдесетватови тонколони, монтирани във вратите.
За нещастие вкусът на Марио се ограничаваше до „европопа“ и допотопния рокендрол. Най-лошото бе, че се оказа певец, макар че според Ласитър пееше абсолютно фалшиво.
— „All the little birds on Jay-bird street…“
Някой го дърпаше за ръката. Дойде в полусъзнание и разбра, че седи на предната седалка на камиона, стиснал коженото си яке в скута. Чувстваше лицето си като нажилено, глезенът му пулсираше, главата го болеше, а ребрата му бяха смазани. Иначе беше добре, с изключение на мъглата, в която пребиваваше.
— Attenzione! — Гласът го накара да подскочи. Обърна се.
Ах, да! Марио. Дребосъкът го погледна сериозно и сложи пръст върху устните си.
— Niente! — каза той, в случай че Ласитър не бе схванал.
От радиото се чуваше „The Wanderer“: „Go ’round and ’round and ’round…“.
Пътна табела ги извести, че наближават Гориция, където и да бе това. След малко спряха на граничен контролно-пропускателен пункт, където нов знак казваше: „Сант Андреа Есте“. Мъж в униформа излезе от малка дървена къщичка, усмихна се и им махна с ръка да минават.
Караха бавно. Марио потупа ръката му отново, прихвана волана с колене, наклони глава, събра длани и затвори очи. После изхърка, поизправи се на седалката и решително посочи Ласитър.
Ясно!
Ласитър се облегна на вратата, отпусна мускулите на лицето си и притвори очи. Почти напълно. Така успя да види, че минават покрай табела, на която пишеше: „С. Горица“. След малко стигнаха и до нова сграда. Не дървена, а зидана.
Приближи се мъж в сива униформа и направи знак на Марио да го последва. Беше ясно, че всъщност очаква това и от двамата, но Марио поклати глава и със съжаление кимна към „спящия“ Ласитър. Размениха се няколко фрази на италиански, после граничният служител поклати глава и сви рамене. Марио каза: „Grazie“, скочи от камиончето и последва мъжа. Ласитър видя през леко отворените си клепачи, че Марио влиза в стая, където няколко мъже седяха и играеха карти.
Чувстваше се странно да ги слуша, без да разбира нито дума… това го караше да обръща особено внимание на най-малките подробности, от което не съвсем ясно видимата сцена ставаше особено жива и добиваше сложен смисъл… Какво ли означава това? Ами това!