Не хвърли нищо. Стана и забравил за бастуна, закуцука към стаичката на Фреди — кутийка два на два метра, където първото нещо, което се забелязваше, бе огромен плакат обява на „Метрополис“ на Фриц Ланг.
— Шефе!… Добре дошъл обратно!
— Благодаря — изсумтя Ласитър и дръпна един стол. — Разполагаш ли с минутка? — Когато Фреди се облегна, скръсти ръце и демонстративно зачака, Ласитър продължи: — Имам нещо, което трябва да свършиш днес. Веднага!
— Чу ли за Джуди?
Ласитър кимна:
— Да, и по тази причина съм тук. Изпратих й бележка през уикенда. Предполагам, не я е получила.
— Мисля, че си прав.
— Мъри знае как да се добере до всичко. Кажи му, че искам да изтегли писмо от две страници, което съм й изпратил на… — Ласитър пресметна наум: — Трябва да е било петък вечерта.
— Окей.
— Когато го вземеш в ръцете си, искам да забравиш за всичко останало, което са ти възложили! Задачата ти се състои от две части: там има списък от женски имена… мисля тринайсет на брой… с които трябва незабавно да се свържем, и второ, искам пълна справка за учен на име Барези — книги, статии, до каквото се добереш.
Фреди кимна:
— Разбрах. Но… кое от двете е по-важно?
— Жените.
— Тогава ще възложа на момчетата от архива да започнат работа по справката, а с жените ще се заловя сам.
Ласитър му благодари и се върна в кабинета си. Искаше да се обади на Джуди, но преди това трябваше да се чуе с Риордан. И да позвъни в „Акила“.
Остави съобщение на телефонния секретар на детектива, молейки го да му позвъни при първа възможност, и след това набра номера на пансиона.
— Pronto?
— Хю?
— Не, Найджъл е.
— Найджъл, обажда се Джо Ласитър.
— О… — дълга пауза. — Как си?
— Малко посмачкан.
— И при нас имаше вълнения.
— Знам.
— Научи ли за отец Ацети?
Ласитър кимна, забравяйки, че Найджъл не го вижда.
— Аз го намерих в църквата.
— Откриха… и втора жертва…
— В горичката. Под града.
Паузата беше още по-дълга. Накрая Найджъл проговори:
— Точно така.
— Той не е жертва — каза Ласитър. — Искаше да ме убие. Но, виж какво… аз ще се опитам да се свържа с италианското посолство тук и ще депозирам при тях заявление…
— Преди да направиш това… мисля, че не е зле да се посъветваш с адвокат.
— Защо?
— Ами защото… когато намериха онзи в гората… Хю и аз бяхме сигурни, че си ти. Нали каза, че отиваш да се срещнеш с Ацети? Пък и не се върна в пансиона… Страхувам се, че… се обадихме в полицията.
— Не се безпокой за това.
— Не мога да ти опиша какво облекчение изпитахме… когато се разбра, че трупът бил на друг. Но сега… мисля, че полицията се нуждае от теб, за да им помогнеш в следствието.
— Не съм изненадан — отговори Ласитър и в същия миг линия две на апарата му замига. Той натисна бутона Hold и превключи за момент на две: — Ласитър.
— Джо, Джек се обажда!
— Изчакай така — каза му Ласитър и се превключи отново на линия едно: — Виж, Найджъл, имам друг разговор и става дума за нещо важно. Трябва да свършваме. Кажи на полицията, че ще се свържа с посолството във Вашингтон. А вие можете да им дадете регистъра на гостите.
— Регистъра? Но защо?
— Защото убийците на Ацети вероятно ще се върнат за него.
— Добре, ще последвам съвета ти.
— Трябва да свършваме — каза Ласитър и превключи на линия две: — Здрасти.
— Имам новини — съобщи Риордан.
— Добри или лоши?
— Добри. Хванахме твоя човек.
— Кой е „моят човек“?
— Грималди.
— Какво?!
— Прибираме го до един час. Искаш ли да дойдеш?
Двайсет минути по-късно Ласитър седеше в колата на Риордан — лишена от специална маркировка „Краун Виктория“. Движеха се на север по околовръстния път, в посока към Мериленд. На таблото светеше предупредителна червена светлина, защото пътуваха с около сто и четиридесет километра в час.
— Когато се приберем — каза Ласитър, — ще ти дам списък с имена.
— Така ли? Какъв списък?
— На бъдещите жертви — жени и деца. Предполагам, че ще трябва да се свържеш с местната полиция и да поискаш да им обезпечат нужната защита.
Риордан бръкна в задния си джоб и извади оттам снимка.
— Я погледни това.
Беше Грималди, седнал на верандата на стара къща във викториански стил. Макар едната страна на лицето му да представляваше едва зараснала рана, нямаше съмнение, че е той.
— Откъде я имаш?
— Наблюдаваме го. Това е снимка с телеобектив. Забелязва се, че е силно увеличена. Направена е от ФБР… онзи ден.