После нещата загрубели. Нощ след нощ звънецът на портала звънял, но никой не отговарял. Въпреки че сменяла непрестанно непубликувания в никакъв указател телефонен номер, телефонът също звънял по всяко време, а гласът и „посланието“ били едни и същи: „Калиста, путко, пусни ме вътре.“
На два пъти мъжът изкатервал оградата, отделяща имението й от улицата, но бил прогонван от възбудения лай на верния страж — застаряващия лабрадор Керуак. Веднъж Калиста извадила от пощенската си кутия подгизнали в кръв писма. В друг случай, когато вратите на портала се отворили, натрапникът се материализирал до колата й и трескаво задърпал дръжката на вратата, крещейки да го пусне.
Полицията била вежлива, загрижена и неефективна. Цял месец охраната около имението й била засилена — колите патрулирали покрай дома й в късните нощни часове и осветявали с прожекторите си дърветата и храстите. Не се случило нищо особено. По идея на полицаите Калиста си инсталирала телефонен пост, позволяващ идентифицирането на обаждащия се, но натрапникът й винаги използвал улични автомати. След месеци фалшиви и реални тревоги, но без основание за арест, полицаите поклатили безпомощно глави и свили рамене. „Хлапета“, казали те, сякаш това обяснявало кръвта, порното и цялата останала лудост.
В нощта, когато той убил кучето и разбил вратата, Калиста била в дневната и четяла. Чула заплашително лаене, после задавено квичене, а след това и звука от счупване на стъкло. Записът на ужасеното й обаждане на телефон 911 бил възпроизвеждан във всички новинарски емисии през последвалата седмица: „Обажда се Калиста Бейтс… Марипоса 211… има мъж… с нож… уби кучето ми… Сега стои в дневната… и… не е дете!“.
Полицията пристигнала след по-малко от четири минути, но те били достатъчни на онзи да я рани два пъти — разрязвайки сухожилията в дясната й китка.
Последният видеообект с нейно участие я показваше на стълбището пред съда, след осъждането на маниака. Несравнимо красива в леденосиния си костюм, Калиста каза само: „Това е всичко, приятели“.
После имаше само едно случайно интервю. Пуснаха се слухове, че щяла да се върне към работата си. Но таблоидите не бяха сбъркали в преценката си, че Калиста просто се оттегля от света. През следващата година тя продаде къщата и мебелите си… и изчезна.
Повече така и не я видяха… или по-скоро беше навсякъде и никъде едновременно.
В уравнението на попкултурата Калиста Бейтс беше част от Мерилин и от Джей Еф Кей — образ, нарисуван със спрей по мостове и стени.
Но имаше и нещо друго — нещо, което… За миг Ласитър изпита прилив на адреналин, някакво моментно събуждане. Беше на върха на езика му… и вече го нямаше. Нещо, което си бе спомнил. И което бе забравил.
— Не, мистър Ласитър, не се шегувам. Открих предишния домоуправител на жилищния блок. Сега живее във Флорида. Когато го попитах за Мари Уилямс, той ми каза: „Вие пак ли от онзи вестник?“. „Кой вестник?“, питам го аз. „Инкуайърър“, казва ми той. Та, след малко вече си говорим и не можем да спрем. Той каза, че Мари Уилямс е единствената наемателка, която определено си спомня, защото щял да падне, когато научил, че тя всъщност била Калиста Бейтс. После ми разказа, че вестникът взел интервю от него и той дори развел репортера из апартамента й. Попита ме искал ли съм да видя изрезките.
— Гари — започна Ласитър с глас, пълен със скептицизъм, — „Инкуайърър“ не е точно вестникът, който…
— Момент! Момент! Знам какво се опитвате да ми кажете. Но изслушайте ме първо, защото аз помня тази история. Вие едва ли я помните, тъй като не живеете в Минеаполис, а и на всички им е омръзнало все някой да вижда Калиста тук, а утре — там.
— И да тежи двайсет и пет кила и да е болна от левкемия.
— Именно… Всички знаем, че са направили морфинг40 на снимката й и са я изкарали костелива и умираща. Но пак подчертавам, Минеаполис е родният ми град. И аз помня как интервюираха по телевизията дамата, видяла Калиста. Тогава не й обърнах много внимание. Затова не си спомних името Мари Уилямс.
— Добре, кое те кара да вярваш, че е била тя?
— Говорих с репортера.
— На „Инкуайърър“?
— Да. — Ласитър изсумтя. — Момент така! Момчетата там са много по-предпазливи, отколкото човек предполага. И как иначе, щом ги съдят по веднъж на ден. — Детективът замълча: — Ало?
— Да, да, целият съм слух.
— Окей… Та, ето как е станало. Някой се обадил по горещата линия „Калиста Бейтс“…
— „Ах, видях Калиста“…
— Точно така! „Видях Калиста“, било съобщението и уточнявало: „С агент по недвижима собственост от компанията «Сенчъри–21»“. Някаква любопитна жена от предградията.
40
Компютърна техника за обработване на изображението, при която се задава началният и краен образ, а компютърът изработва междинните плавно преливащи се кадри на метаморфозата. — Б.пр.