— Какво има?
— Докато звъните на Финли, си извадете портфейла — и чернокожият детектив от Минесота басово се изсмя. Като отекваща гръмотевица.
Калиста Бейтс.
Беше като вица за добрата новина и лошата новина, в който и двете новини са по същество еднакви. Фактът, че беше сложно да се намери, затрудняваше и предупреждението, но и убиеца. А щом аз не мога да я намеря, мислеше си Ласитър, значи никой не може. Като професионалист поне в това беше сигурен.
Стана и отиде при прозореца. Навън се спускаше здрач, толкова студен, че дори снеговалежът беше спрял. Небето зад Пентагона беше в рядък сапфиреносин нюанс и блестеше със свръхестествена чистота. Огрятият от прожектори купол на Капитолия блестеше със студено сияние, а детайлите по него се виждаха толкова ясно, че му напомняха за гравираните миниатюри, от слонова кост, които се предлагаха в Чайнатаун.
Затъмнената от блясъка на купола луна висеше сред рой звезди, които блещукаха толкова живо, че вселената изглеждаше затворена в гигантска сфера, видима само в местата, където незнаен архитект бе пробил дупки в метала, през които хората можеха да надникнат в Рая.
Настроението му се бе подобрило. Може би все пак тя беше жива. Може би…
Интеркомът иззвъня.
— Какво има?
— Дошъл е някой, който иска да те види — съобщи Виктория, без да се опитва да скрие неодобрението в гласа си.
— Кой?
— „Бък“.
32.
Мъжът, който влезе през вратата, беше висок към метър и шейсет и пет и гонеше четиридесетте. Косата му бе събрана назад в плитка, а кожата му бе с цвета на химически обработен бронз. Нямаше врат. Онова, което го заместваше, изглеждаше естествено продължение на плещите му. Приличаше на лошия герой от слаб трилър.
— Аз съм Бък — представи се той и протегна ръка.
— Благодаря, че дойде — отговори Ласитър, докато се опитваше да изтръгне дланта си от смазващата десница.
— Имаш ли нещо против да поогледам?
— Прави, каквото трябва.
Почти лениво бодигардът се разходи из офиса, като въртеше глава и попиваше всичко с поглед, без да проявява дразнещо любопитство.
— Какво има там? — поинтересува се той.
— Баня.
Бък отвори вратата и надникна.
— Приятно — беше единственият му коментар. После отиде до прозореца и дълго оглежда улицата, след което пусна щорите. Обърна се обратно към вътрешността на стаята и я огледа още веднъж с неспокойния си леко нефокусиран поглед, забележителен със своята неутралност.
Накрая седна до камината на ръба на стола в стил „Барселона“ и изпука с пръсти.
— Тери вече ме инструктира, така че си вършете работата. Аз ще… понаблюдавам. — И с тези думи Бък извади една книга от куфарчето си и зачете. Ласитър хвърли поглед на заглавието: „Разговорен японски“.
После се върна към документите на бюрото си и продължи сортирането им в две купчини: едната, представяща Барези учения, а другата — Барези теолога. След това помоли Виктория да му намери момичето от „Проучване“.
— Мислиш ли, че още е тук?
— Сигурна съм, че е, но…
— Какво?
— Кой е този мъж?
— За Бък ли говориш? Бък ми е гледачката.
Бък продължаваше невъзмутимо да си чете.
— О… — Виктория замлъкна. — Искаш да кажеш „бодигард“? — Гласът й беше необичайно възбуден. — Веднага ще потърся Дева Колинс.
След малко в телефонната слушалка се разнесе гласът на момичето. Питаше с какво може да му помогне.
— Нуждая се от гуру — обясни лаконично Ласитър.
— Моля?
Дева явно не беше запозната с вътрешнофирмения жаргон. „Гуру“ бе термин, измислен от Джуди, за хората, с които се правят консултации на ранната фаза от дадено разследване. Обикновено журналист, понякога университетски преподавател, гуруто действаше като екскурзовод през терен, който формира общия план. В този случай Ласитър търсеше някой, който да говори за молекулярна биология на разбираем английски. Обясни това на Дева.
— О… — замисли се тя. — Ясно. Ще намеря.
— Добре. Надявам се ти пък да ми помогнеш с религиозния аспект. Има много за четене. Дали не би могла да ме осветлиш „Кой кой е“?
Дева нервно се засмя.
— Не знам, аз не съм експерт…
— Не ми трябва експерт.
— Добре тогава… Ще опитам, щом настоявате. Искате ли резюме?
— Предпочитам да поговорим.
— О, не — неочаквано енергично възрази тя. — Свикнала съм да подреждам мислите си на лист хартия. — Ласитър я успокои и й нареди да намери някой в отдела, който да състави профил на Калиста Бейтс. — Добре — с подозрение в гласа каза Дева. Помълча, но не успя да сдържи любопитството си: — Това във връзка с друг случай ли е?