Приятелите на Ник обичаха да се майтапят с постоянната бременност на мисис Удбърн и да сумират таксите, когато поредният Удбърн постъпваше в забавачката в Сидуел или в „Сейнт Олбънс“. Ласитър бе прекарал половината си детство в дома на Удбърнови в Джорджтаун — къща, която си имаше име, имаше си свои игрища и достатъчно деца и приятели по тях поне за няколко отбора.
Когато Ласитър му телефонира в Държавния департамент, Уди вдигна слушалката, колкото да предупреди:
— Не мога да говоря, в съвещание съм.
— Не искам да говоря с теб — успокои го Ласитър, — а с един от братята ти.
— Би ми било много забавно да се опитам да позная, но в момента…
— Онзи в таблоида.
— Гъс? Гъс щеше да бъде последният, за когото щях да помисля. Чакай малко… Ето телефона.
Оказа се по-трудно да се свърже с Огъстъс Удбърн, главен редактор на „Нешънъл инкуайърър“, отколкото с брат му, който просто оглавяваше един от най-тайните отдели на американското правителство. Накрая Ласитър просто трябваше да се примири с обещанието на секретарката му, че ще му каже за обаждането.
Гъс винаги бе обичал журналистиката. В „Сейнт Олбънс“ бе списвал „Булдог“, бе стажувал в „Поуст“ и бе репортерствал за вестника в Йейл… до последната година, когато си бе провалил следването с женитба за професионална състезателка по водни ски. Беше се преместил във Флорида, където жена му работеше в „Сайпръс гардън“, и там бе намерил работа в „Инкуайърър“.
Във всяко друго семейство при подобна „кариера“ щеше да се превърне в черната овца. Но кланът Удбърн бе достатъчно голям, за да прощава, а и Уди веднъж бе подметнал: „Нямаш представа на какво е способно това хлапе, като хване телефонната слушалка!“.
Онова, което бе накарало Ласитър да се сети точно за Гъс, бе, че го бе зърнал на екрана, докато превърташе каналите. Беше едно от онези предавания на кръгла маса с много говорене, при които безкомпромисно настроен водещ се опитва да въведе някакво подобие на ред, докато група репортери и доморасли експерти се опитват да се надкрещят. Ласитър беше готов да премести на следващия канал, когато насмешливият водещ обяви: „Мистър Огъстъс Удбърн, главен редактор на «Нешънъл инкуайърър», тема: медийна етика“.
Очевидно някому бе хрумнала гениалната идея да подхвърлят в шоуто Гъс сред корифеите от „Харпърс“, „Вашингтон поуст“, „Таймс“ и „Нешънъл пъблик рейдио“. Но стана така, че точно Гъс — симпатичен мъж към трийсетте, с изваяна челюст и пронизващи сини очи — бе размазал звездите. Бъзикнат на тема „гадостта на таблоидния журнализъм“, той бе подхванал фронтална атака срещу обществените порядки.
С точно балансирана смес от изненада и злорадство, Гъс бе напомнил на колегите си, че „Инкуайърър“ заработва приходите си по традиционния начин — чрез продажба на вестници, а не от скъпите реклами на големите компании, производители на алкохол и цигари. По отношение съдържанието на вестника бе признал, че „Инкуайърър“ наистина още не е спечелвал наградата „Пулицър“, но от друга страна, самата награда се е обезценила в резултат на скандала около Джанет Кук. Което на свой ред повдига въпроса за журналистическата етика. Споменавайки невъзмутимо имената на водещи и техните благодетели, Гъс бе поставил под съмнение възможността един журналист да отрази с еднакво безпристрастие дадена тема — примерно контрола над оръжията или системата за здравеопазване, — ако му плащат, да кажем, 30 000 долара за слово от Националната оръжейна асоциация или от Американската медицинска асоциация. „Ние в «Инкуайърър» не произнасяме речи — бе казал той, — всъщност даже не ги и коментираме“.
В края на шоуто публиката в студиото бе станала на крака и бе изпратила Гъс с аплодисменти.
Когато Гъс му се обади, вече беше два следобед. Ласитър понечи да обясни кой е, но Гъс го прекъсна:
— Помня те. Елизабет Гуд ме заряза заради теб, когато бях втора година, а ти вече завършваше.
— Съжалявам.
— Преживях го. — Гъс премина по същество: — Кажи за какво става дума? Не мога да си представя…
Ласитър се чувстваше малко неудобно и отбеляза, че разчита на дискретност.
Гъс се засмя:
— Знаеш ли, този разговор го водя по десет пъти на ден. Отговорът е стандартен: да. Можеш да разчиташ.
— Става дума за Калиста Бейтс.
— Любимата ми филмова звезда. Та какво за нея.
— Търся я.
— Ти и всички останали. За Калиста Бейтс получаваме почти толкова обаждания, колкото за Елвис. Лично аз бих предпочел да си остане в неизвестност. Защото, ако се появи, вестниците ще гръмнат за седмица, а после тя ще бъде поредната кинозвезда, която си търси работа.