Най-могъщите реликви, естествено, били тези на Исус и Мария. Препуциумът45 на Исус бил съхраняван в украсени със скъпоценни камъни мощехранителници в половин дузина църкви, както и сеното от яслата му, косата, пъпната връв, млечните му зъби, сълзите, кръвта, ноктите му. И косата на Мария се пазела по доста места, също и стъкленици с млякото й, та дори и побелели камъни от скалата, върху която то е капало. А мощите, свързани със Страстната седмица, били неизброими: нокти, тръни от короната, цялата корона — да, в Сен Шапел, в Париж, три екземпляра от копието на Лонгиний (което проболо Христос в ребрата) и най-различни дрехи, пропити с потта на Исус, в това число и прословутата Торинска плащеница, парчета от мраморната плоча в гробницата му, погребалните чаршафи, сандалите му и изобщо всичко, което е влязло в контакт с тялото му (без кости и зъби, разбира се… защото нали все пак се е възнесъл).
Барези изброявал част от чудесата, свързвани с различните мощи, и проследявал техния произход. Явно било, че има фалшификации (само парчетата от кръста били достатъчни, за да се построят няколко хамбара). Вярата в мощите обаче била толкова древна и толкова инстинктивно вкоренена, че се противопоставяла на гласа на здравия разум, крещящ, че просто няма мощи на Христос. След като има хора, които вярват — аргументирал се Барези, че нещо толкова нематериално като видението на Дева Мария може да проникне дълбоко под земята, до извора на лечебната вода (както твърдят поклонниците, които не спират да отиват в Лурд), как може да се допусне, че никой сред искрено вярващите последователи на Исус няма да притежава отнякъде нещо, свързано с живелия някога бог?
Той завършвал книгата с твърдението, че ритуалът на причастието, при който символичното вино и символичният хляб се трансформират в кръв и тяло Христови, е практика, основаваща се на анималистичната вяра в силата на мощите. Транссубстанцията не е нищо повече от духовна трансформация на символичните мощи (виното) в истински мощи (кръвта).
Накрая имаше бележка:
Мистър Ласитър, по-голямата част от тази информация е взета от докторска дисертация на студентка в Джорджтаун, написана през 1989. Името й е Мърсия А. Ингерсол и аз разполагам с адреса й, ако ви потрябва.
33.
През последвалата седмица придвижването на Ласитър беше по-скоро в обратна посока.
Човекът в Огъста докладва, че няма лице на име Мари А. Уилямс, родено в Мейн на 8 март 1962.
— Може да си е сменила името — каза подизпълнителят. — Ако наистина го е направила, ние сме безсилни. Аз не мога да направя извадка на всички момичета, родени на 8 март 62-ра. Което мога — и съм го направил, — е да проверя за Мери Уилямс, в случай че сте сбъркали първото й име.
— И какво се разбра?
— Намерих седемнайсет от 1950 насам. При четири от тях средното име започва с „А“. Но нито една няма нищо общо с това, което търсите — рождените им дати са различни и нищо друго не съвпада.
Толкова.
Гъс Удбърн и Гари Стойкович не се обаждаха. На практика, единствената полезна информация, която се получи, му бе донесена от едно хлапе в „Проучване“, което се появи с кашон в ръце. Това беше всичко за Калиста Бейтс, допълнено с материалите от агенцията „Кац и Джама“. Съдържанието на кашона представляваше хаотична компилация от разпечатки от Интернет, изрезки от вестници и списания, касети, фотографии, сценарии и какво ли още не. Вътре бяха например дословно снетите показания на Калиста пред съда по делото за натрапника, както и интервютата й за „Ролинг Стоун“, „Премиера“ и „60 минути“.
Хлапето се извини:
— Опитахме да организираме това, но тъй като не знаехме какво точно ви интересува… — Сви рамене и допълни: — Поне ги подредихме в хронологичен ред.
45
Предната част от кожичката на мъжкия член, която се обрязва според еврейската традиция. — Б.пр.