Втората глава имаше заглавие „Кръв и гносис“ и беше посветена на въпроса за отношението — в културологичен аспект — на християните и евреите към природата изобщо и към менструацията или „женското течение“ в частност. Ласитър беше стигнал дотук, когато му позвъни Риордан:
— Нещо изникна — започна без предисловие детективът.
Ласитър остави книгата.
— Какво? Да не е проговорила сестрата?
— Не-е, сестрата не иска да говори. Сестрата се моли. С броеница в ръка.
— Е… какво тогава? Намерил си Грималди?
— Не. Но мисля, че знам как се е измъкнал. И това никак не ми харесва.
— Какво искаш да кажеш?
— Получихме разпечатка на междуградските обаждания от онази къща в Емитсбърг за последните шест месеца. Така, да видим с кого са си бъбрили, нали разбираш? С идеята да подразберем къде е отишъл Грималди.
— Добра идея.
— Да. Та получих списъка и започнах да пускам номерата през „Крис-крос“. И познай сега?
— Джими…
— Хайде де, опитай!
— Телефонен секс.
Риордан издаде звук, напомнящ издавания от компютърните игри при получаване на грешен отговор.
— Сбърка! Грешка! Сред тях имаше куп обаждания от Емитсбърг до частен дом в Потомак. Така-а… Няма да те накарам да налучкваш чий е този дом…
— Благодаря.
— Защото така и не би се досетил. Конкретният дом принадлежи на моя и твой приятел… Томас Драбовски.
Ласитър се обърка. Остана замислен, разтривайки очите си с палец и показалец. Накрая попита, за да се увери:
— Агентът от ФБР?
— Именно!
— Значи… мислиш, че Грималди се е обаждал на Драбовски?
— Не, не, не! Обажданията, за които говоря, са от преди много време… преди Грималди да се появи на сцената. Август, септември, октомври… И се прекратяват горе-долу по времето, когато е арестуван.
— Тогава… за какво говорим?
— Повечето обаждания са през уикендите или вечер. По тази причина реших, че конкретният човек има личен бизнес с хората в Емитсбърг. Следиш ли мисълта ми?
— Едва-едва…
— Та аз и Дерек отидохме да ги видим…
— Дерек!?
— Да… Дерек отново има отношение към случая. Та, казвам ти, отидохме там и започнах да ги разпитва поотделно. Стигам до четвъртия и онзи мушморок ми казва: „О-о-о, да-а! Аз се обаждах. Аз разговарях с Томас!“. Аз пък му викам: „А-а-а, така ли било? И ще ми кажеш ли за какво си гукахте?“. А той ми отговаря: „Ами да-а… Обсъждахме програмата за приближаване до обществото. Томас ни помага през уикендите с храната за бездомните. Томас е светец“, твърди ми оня. Аз пък му викам: „Я-я, така ли било? И кой е този момък, всъщност… Томас, де?“. А той ми казва: „О, просто член… като всички“. „На какво е член?“, интересувам се аз. „Ами на «Умбра Домини». Томас е пътеводна сила“. Аз обаче не спирам да задълбавам: „И какво прави тази сила, когато не помага на слабите?“. А той ми казва: „Ами не знам. Ние не разговаряме за мирския си живот“. — Риордан избухна в смях: — Разбираш ли, този тип обяснява на детектив от отдел „Убийства“: „Ние не говорим за мирския си живот!“. Можеш ли да повярваш?
Ласитър не отговори веднага. Помисли, после попита:
— Какво според теб се е случило?
— Знам какво се е случило. Не мога да го докажа… но го знам. Когато Грималди попаднал в болницата, веднага се разчуло. Първият ход бил да вкарат Джулиет като медицинска сестра в отделение „Изгаряния“. След това идва моментът на прехвърлянето, при което тя подпомага бягството му, за да го скрият в Емитсбърг.
— Това вече го знаем.
— Чакай, де! Потомак не е единственото място, където са се обаждали. Имам списък на всички платени разговори46. Но една група от тях се набива на очи: от Емитсбърг до Неапол. Сещаш ли се на кого са се обаждали?
— Няма нужда да се сещам.
— Точно така, Грималди се е обаждал у дома. В щаб-квартирата на „Умбра Домини“. Проверих…
— Това не е ли… как да кажа… малко рисковано?
— Не-е… Какво му е рискованото? Този дом си е техен. Няма нищо нередно, ако от време на време им се налага да се обадят в централата. Не това, а изборът на момента е интересното. Първото обаждане е веднага след като Грималди се изпарява от болницата — можем да предполагаме, че е докладвал за успеха на малката им операция.