— Окей.
— Следващото обаждане е две седмици по-късно — веднага след установяване на наблюдението над къщата.
— Емитсбърг се обажда в Неапол?
— Да. Според мен те са забелязали колите на екипа, осъществявал наблюдението. Което не е било никак трудно… искам да кажа, че в този град по принцип няма много движение по улиците.
— Значи Грималди се обажда в Неапол и…
— И хоп, намесва се Драбовски. Томас поема нещата в свои ръце, а неговите ръце са дълги. Наблюдението е снето. И Грималди изчезва.
Ласитър се замисли.
— Какво смяташ да правиш? — попита той след малко.
— Какво смятам да направя ли? Ще ти кажа какво смятам да направя. Смятам да се завра под някоя пирамида, да се омотая като мумия и да си затворя очите и устата. След това се изстрелвам за всеки случай до Марс. Ето това смятам да направя.
— Питах сериозно.
— Отговорих ти сериозно. Момченце, аз съм в полицията вече трийсет и четири дни. Нямам нужда от усложнения. Не само това… нищо не мога да докажа. Не разполагам с нищо друго освен предположения.
— Не е съвсем така. Имаш разпечатка на междуградските разговори.
— Да… но дали тази разпечатка разказва историята, която току-що обсъдихме? Тя нищо не доказва! Само дава основа за хипотези. Що се отнася до Драбовски… не можем да използваме религиозните му убеждения срещу него. Помисли сам. Какво да им кажа? „Арестувайте този тип, той храни бездомниците“. „Абе, ти майтапиш ли се?“. На всичкото отгоре, нашият човек не е точно редови агент в Бюрото. По-скоро е с ранг на бригаден генерал. Започнеш ли да се ебаваш с него, чака те море от неприятности. — Риордан въздъхна и двамата замълчаха. След малко попита: — А ти? Имаш ли нещо ново за мен?
— Не — машинално отговори Ласитър и се сети: — Всъщност… може би.
— „Може би“? Какво означава „може би“?
— Имам писмо… от Барези.
— Той ти е писал?
— Не, не — поправи се Ласитър, — писмото е до един духовник. Когато го преведа, ще ти изпратя копие.
Двамата нямаха какво повече да си кажат и разговорът приключи. Ласитър се облегна на стола и се замисли за Драбовски. Лошо, каза си той. Ако някой може да намери Калиста Бейтс, това е Бюрото. И ако някой в Бюрото реши да ме прецака, той разполага с всички средства да го направи.
Интеркомът иззвъня и Виктория го предупреди:
— Дик Бидъл чака… Искаш ли да се видите?
— Да, разбира се. Пусни го.
Бидъл беше възрастен мъж, пенсионирал се от Държавния департамент преди пет години. Висок, слаб, аристократично изглеждащ, той имаше пристрастия към тъмносивите костюми, бургундско червените вратовръзки и скъпите бутонели. Освен това пушеше цигара от цигара и притежаваше вбесяващия навик да държи пепелта неизтръскана до момент, когато всички край него забравяха за какво става дума и се вторачваха, очаквайки напрегнато тя да падне.
Както и можеше да се предполага, Дик влезе с цигара в ръка, постави една увеличена снимка на бюрото на Ласитър, седна и кръстоса крака. Цигарата димеше почти до ухото му. Ласитър отбеляза, че пепелта вече е дълга повече от два сантиметра. Как върви и я крепи, удиви се той.
— Винаги ми е харесвало в „Лоуъл“ — започна Бидъл, — но съм чувал добри неща и за „Пенинсула“. Нямам претенции.
— За какво говориш? — попита Ласитър и погледна снимката. Беше същата, която му бяха изпратили от „Инкуайърър“ — снимката „Аз мисля, че това е Калиста“, запечатала я пред Макдоналдс, Бог знае къде.
— Говоря за уикенда ми в Ню Йорк. Искам си награда. — Той всмукна дълбоко от цигарата и Ласитър впи поглед в борбата между гравитацията и пепелта.
— Знаеш къде е?
— Знам! — Към тавана се извиваше дим.
— И… склонен ли си да споделиш с мен тази информация?
— Абсолютно. Някъде… из Мейн.
Ласитър го погледна смаяно:
— „Из Мейн“, казваш? Къде по-точно? Лилехамер?
— Не — усмихна се Бидъл, — по-скоро Сънди Ривър. Или Шугърлоуф. Едно от двете, но определено в Мейн. — Той всмукна отново и пепелта се огъна застрашително.
Ласитър погледна фотографията.
— И откъде си сигурен?
— Първо от снега. Той е ключът.
— Да-а…
— После ски курортът… Знаем, че в Мейн бъка от ски курорти.
— Така…
— И накрая мечките.
Ласитър погледна снимката.
— Мечки? Няма никакви мечки!
— Има — настоя Бидъл и кимна към лупата върху бюрото. — Полярни мечки.
Ласитър взе увеличителното стъкло и погледна отблизо снимката.