ВФ: Защо?
КБ: (въздъхва) Ами, общо взето, става дума за следното… Нали знаеш, че винаги когато има камера — да речем, когато се прави репортаж за някакво събитие или спортен коментатор интервюира победителя след състезание, — винаги отзад има тълпа, която подскача, маха в камерата и се опитва по някакъв начин да се види по телевизията?
ВФ: „Здрасти, мамо! Ето ме-е…“
КБ: Точно това имам предвид. И ако вземат че ги покажат наистина, ах колко вълнуващо! Това ги променя по някакъв начин… Прави ги част от друг свят… света на Телевизията… а те кой знае защо си мислят, че той е по-истински.
ВФ: Знаеш ли кое е най-странното в това, което разказваш? С мен се случи същото. Не, на мен не ми се налага да карам някого да ме гледа, защото и без това всички вече само това правят (смее се). Но да се върнем на думите ти… Мои приятелки ми казват нещо такова: „Ей, Вал… ако гледаш мача на «Лейкърс», ще ме видиш и мен! Аз съм на шестия ред зад скамейката с баскетболистите, малко вдясно!“.
КБ: Да! Макар че това е твоя приятелка, с която се виждате всеки ден. В живота. Така че няма какво да я гледаш по телевизията. Но тя държи да я видиш именно по телевизията.
ВФ: Говорех за приятел.
КБ: (смее се) Както и да е… това е обичайната хорска реакция пред камерата, но има и друга. Има хора, които не искат да се гледат по телевизията, които не искат да бъдат снимани, защото това ги прави по-малко истински. Сещаш ли се за онова клише… за дивака, който не искал да го снимат, защото се страхувал, че фотоапаратът ще му отнеме душата?
ВФ: Да, но… Чакай малко! Трябваше да говорим за теб!
КБ: (смее се) Ще стигнем и до мен! Исках да кажа, че съм по малко и от двете. Когато играя, аз подскачам като луда и държа всички по света да ме видят. Но в истинския живот моето истинско аз не иска това. Тогава се превръщам в онзи дивак от Борнео и не желая да говоря за личния си живот. Това ме кара да се чувствам ограбена.
ВФ: Е-е-е, хайде сега… Струва ми се малко пресилено. Не искам част от душата ти! Искам да разкажа за теб. Да покажа Калиста човека, а не Калиста звездата.
КБ: (въздъхва) Не разбираш, защото не си… защото ти задаваш въпросите…
ВФ: Окей. Мисля, че е справедливо. Задай ми въпрос. Какъвто и да е.
КБ: Окей (смее се) Кажи ми… колко често мастурбираш?
ВФ: (смее се лудешки) Не, не е честно! Аз не те питам такива неща.
КБ: Ти не, но един радиоводещ ще ме попита.
ВФ: Но ти ще откажеш да му отговориш, нали?
КБ: Да, но хората ще решат, че съм затворена. Или че не съм готина. Виж… не се опитвам да те затруднявам. Истината е, че не спирам да дърдоря какво ли не за себе си.
ВФ: Не бих казала.
КБ: Добре де, може би малко пресилих. Но онова, което действително съм казала… понякога страх ме хваща.
ВФ: Не разбрах какво имаш предвид.
КБ: Ами срещам се с някой. Той знае всичко за мен — или си мисли, че знае… само че всъщност представата му е… превратна, изкривена. И след известно време човек просто спира да говори за себе си, за голяма част от своя живот, защото, след като го споделиш, той вече не е твой. Изчезва. Искам да кажа… Май не мога да го обясня добре.
ВФ: Но това е цената на славата, нали така? Ако държиш хората да бръкнат в джоба си, да извадят шест долара за билет и да влязат да те гледат… Не смяташ ли, че им дължиш поне нещо?
КБ: Не. Те плащат, за да гледат филма, а не за да разберат кой е любимият ми играч от „Лейкърс“ или как съм изглеждала на пет години.
ВФ: Значи отказваш да ми помогнеш?
КБ: Ти си неуморима!
ВФ: Моля те! Само едно нещо… най-тъпото!
КБ: (въздъхва) Добре. Но само за да попреча на някой друг да направи същата грешка. Не че това ще го възпре. Глупаво е да се самозаблуждавам.
ВФ: Хайде, хайде… всички чакаме.
КБ: Окей… но това е наистина глупаво. Не е забавно… просто е тъпо… (въздъхва). Когато някога дойдох на Западното крайбрежие, бях на деветнайсет години, почти нямах пари и пристигнах, карайки сама един гюнтер…
ВФ: Какво е „гюнтер“?
КБ: Микробус на „Фолксваген“. Стар микробус с износени гуми, скапани спирачки и проблемно охлаждане. Постоянно прегряваше. Из Скалистите планини само дето не се наложи да го бутам. Не бих го нарекла безопасна кола. За да пестя пари, спях в него… понякога на банкета край пътя, понякога по паркингите. Сега като се замисля… не мога да повярвам, че съм го правила…
ВФ: И… случи ли ти се нещо… ужасно?
КБ: Не, но не това е важното. Много хора бяха невероятно добри с мен, но… имаше и случаи, когато беше… страшничко.
ВФ: Кажи де?
КБ: Ами веднъж някакъв тип се опита да ме набута в колата си. Друг се качи на покрива и отказа да слезе… Беше дрогиран.