ВФ: Но ти все пак успя. Дойде в Калифорния? Постигна мечтата си? Не е ли това най-важното?
КБ: Не… Аз имах късмет. Друг можеше да го няма.
ВФ: Правилно… И все пак… Трябва да те попитам: Кой е любимият ти играч на „Лейкърс“?
Имаше още две страници от интервюто. Когато го прочете, Ласитър сложи материала настрани и посегна към следващия. После се замисли. Тази история с микробуса… нещо в нея я свързваше с… С какво всъщност?
И тогава се сети. Имаше в „Ел Ей стайл“ статия във връзка с изчезването й. Заглавието беше „Това е, приятели. Последен поклон на Калиста!“.
Беше ли я взел? По-голямата част от статиите бяха останали в офиса, защото бе грабнал само онези, които не бе прочел, и няколко изрезки, в които се съдържаха основните факти за Калиста. Материалът от „Ел Ей стайл“ трябваше да е сред тях… Така се и оказа. Издърпа го изпод другите и прелисти страниците, търсейки онова, за което се бе сетил.
Това беше интервю в Бевърли Хилс Хотел, където Калиста бе отседнала след продажбата на дома си. Материалът бе стилно написан и правеше чест на автора. Във всеки абзац можеха да се намерят разпокъсани, но точни факти за актрисата. Очите й бяха „болезнено тъмносини“. Отговаряше на въпросите с „цинизма на наранен влюбен“. Какво означава това, за Бога, питаше се Ласитър.
Текстът бе подреден около фотография на звездата. Тя беше по къси панталонки и блузка, седнала и кръстосала голите си крака („… единственият признак на обхваналото я напрежение бе нетърпеливото помръдване на палеца на крака й“).
Вече беше взела решение да загърби града. Това бе повече от ясно. Къщата я нямаше, мебелите бяха продадени, бентлито бе върнато на студиото, откъдето бе дошло. В коридора на апартамента й, до вратата, самотно чакаше един-единствен куфар.
Попитах я какво смята да прави оттук нататък. Поседя смълчана, което, впрочем, бе нормалното й състояние след делото, после разтърси великолепната си грива:
— Ще измисля нещо — каза тя и размърда сламката в чашата си, наблюдавайки как кондензираната по външната страна на стъклото влага се стича върху масата.
— Задържа ли нещо? — Тя мълчаливо поклати глава. — Дрехи? Снимки? А мерцедеса?
— Продадох го. — Зад нея, по стената на обляното в слънчева светлина бунгало, се стрелна гущерче — толкова бързо, сякаш беше халюцинация. Калиста се усмихна. Сложи си слънчевите очила и стана. Беше ясно, че това е краят на интервюто. — Реших, че мога да си отида, яхнала коня, на който дойдох — каза тя. После се обърна и… си тръгна.
Ласитър остави материала и се намръщи. Беше разочарован. Замисли се. „Коня, на който дойдох…“ Дали беше „гюнтер“? Ако се възприемеха думите й буквално, конят, на който бе дошла, бе микробуса на „Фолксваген“. „Гюнтер“!
Вдигна телефона и позвъни на Гари Стойкович в Минеаполис.
— Имаш ли нещо за мен?
— Не.
— Добре. Можеш ли да разбереш каква кола е карала Уилямс, докато е живяла там?
— Знам това — каза детективът. — Става дума за две коли, не една. Имала е купена от местен дилър „Хонда Акорд“ и „Фолксваген Бус“.
— „Бръмбар“?
— Не, микробус.
— Така ли!?
— Да… и най-странното е, че когато си е тръгнала, е взела точно него. Разбираш ли, захвърлила е хондата! Просто я е оставила на паркинга и се е качила на проклетия бус. Но може да е имала повече багаж и бусът да й е бил по-полезен. Така поне мисли Финли.
— Значи Финли знае, че тя е имала бус?
Беше по-скоро констатация отколкото въпрос. Ласитър вече имаше усещането, че и тази нишка няма да помогне да се разплете кълбото. Ако Финли е знаел, че тя е имала бус, той несъмнено е направил всичко възможно да го проследи.
— О, да — потвърди Стойкович. — Финли е пробвал името на Мари Уилямс и номера на социалната й осигуровка в практически всички бази данни, даже и в тази с притежателите на моторни превозни средства в целите Щати, включително и Аляска.
— И не е намерил нищо?
— Мисля, че се е натъкнал на много „Мари Уилямс“, но никоя от тях не е притежавала „Фолксваген Бус“. А сред притежателите на такава кола не се е намерила Мари Уилямс… Да не ти развалих настроението?
— Не — излъга Ласитър, благодари и затвори.
Всъщност Гари направо се беше изпикал върху настроението му. Простата истина бе, че Грималди и приятелите му имаха три-четири месеца аванс в опитите си да открият Калиста. От друга страна, помисли си Ласитър, аз вероятно съм по-добър в тази работа от тях. И щом аз се затруднявам, то такъв като Грималди сигурно вече е бесен.
Освен ако не му помага Драбовски, ползвайки ресурсите на ФБР. В такъв случай…