Ласитър се разходи по навик до прозореца и се загледа в сивия градски пейзаж. По перваза се трупаше мокър сняг, а вятърът хвърляше снежинки по стъклото.
Разтри очи и седна. Опита се да си представи „Мари Уилямс“ — или както там се наричаше в момента — да откарва буса някъде из пущинаците. И да го оставя да изгние там. А може да го е зарязала на някоя улица с ключовете на него и просто да си е отишла, както се бе простила с толкова много други неща.
Не! Ако бе искала да остави колата, щеше да го направи без усложнения. Само че не го бе направила. Беше изчезнала с него и със сигурност още го караше. Какво означаваше това, по дяволите?
Ако все още притежаваше буса, регистрацията вероятно беше на нейно име. Каквото и да е то… Където и да е тя…
Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Осъзна, че е действал, воден от инстинктите си. Само защото жената е родена в Мейн и снимката е направена в Мейн — или поне снимката на жената, която прилича на нея и за която Дик Бидъл твърди, че е в Мейн, — изобщо не означава, че в момента тя живее там.
От друга страна, защо не? Тя все трябва някъде да живее и макар свидетелствата в полза на подобно твърдение да не са особено надеждни… все пак по-вероятно е да живее в Мейн отколкото във… Финландия.
Ласитър посегна към телефона. В Мейн живееха около един милион души, така че колко ли буса от този модел можеше да има там? И колко от тях бяха собственост на жени? Поиска номера на Управлението за контрол на моторните превозни средства в Огъста и го избра. Естествено, не работеха. Дежурният го посъветва да позвъни отново в понеделник сутринта.
С въздишка Ласитър премина на следващата статия от купа. Беше разказ за хиромантията в женско списание, където екип от хироманти анализираше дланите на четири знаменитости. Според тях Калиста страдала от „прекомерна меланхолия“.
На следващата сутрин взе метрото за Кеймбридж и слезе на спирката за Масачузетския технологичен институт. Веднага съжали, че не бе дошъл с такси. Улиците бяха непроходими. Тоновете разпръсната сол бяха разтопили леда, но водата нямаше къде да се оттече, образуваше лагуни по кръстовищата и принуждаваше нещастните пешеходци да предприемат досадни обиколки и да се решават на отчаяни скокове.
Кабинетът на Торгоф беше в Катедрата по биология на Факултета по здраве, наука и технология, носещ името на Уитакър. Торгоф го очакваше — стегнат млад мъж с черна коса и радостна усмивка. Беше облечен неофициално — дънки, високи туристически обувки и червена тениска с двоен образ на Рой Орбисън под надпис: „Only the Clonely49“.
— Извинявам се, че съм в такъв вид — каза Торгоф и се надигна да му подаде ръка, — но… аз никога не се обличам иначе.
Кабинетът му бе малък и затрупан от книги и списания. Стените бяха покрити с таблици и списъци, тибетски календар, жълти стикери за напомняне, карикатури на побъркани учени. От тавана като мухоловка висеше прашен обемен модел на двойната спирала, изработен от парчета бял картон и градинска тел. До бюрото имаше молберт50, а на самото бюро, сред купищата листа, се мъдреше куб на Рубик — нещо, което Ласитър не бе виждал от години. Торгоф му посочи стол за сядане и се отпусна на своя — ергономичен шедьовър в зелено.
— Какво ви е известно за генетиката? — попита го той. Ласитър го погледна и сви рамене. — Въпросът не е подвеждащ — опита се да обясни Торгоф: — Ако започна да говоря за „локус оперони“ и „транскрипция на РНК полимеразата“… може да загубите интерес. Което няма да е добре. Така че защо просто не ми… — почука се с пръст по главата — кажете какво знаете?
Ласитър се замисли за момент.
— Мендел. Имало някой си на име Мендел. Свързан по някакъв начин с наследствеността…
— Добре! Наследствеността е важно нещо!
— Доминантни и рецесивни гени…
— Можете ли да обясните по-подробно?
— Не, но… някога можех. — Обърна очи към тавана, загледа се в молекулата на ДНК и каза: — Двойната спирала.
— Знаете ли какво е това?
— ДНК — просто каза Ласитър. — Макар че, като се замисля, май повече знам за ДНК-анализа отколкото за самата ДНК… като такава.
— Опитайте все пак.
— Добре… всяка от нашите клетки съдържа нещо, което се нарича ДНК. Самата ДНК е уникална за всеки индивид. По някакъв начин. Като пръстовите отпечатъци.
— Благодаря, О Джей! Нещо друго?
— Горе-долу това е всичко. Не бих могъл да направя разлика между хромозома и понтиак.
— Аха, аха, аха — Торгоф клатеше глава като професионален голф играч, помолен да си каже мнението за няколко аматьорски удара и внезапно осъзнал след ударите, че урокът трябва да започне с думите: „Това е голф стик и…“ — Окей — събра той мислите си след малко, — установихме, че в главата ви има бъркотия по отношение на думата „генетика“. Което е чудесно… Хм… няма проблем — Торгоф замислено издаде няколко странни звука с езика си в задната част на небцето и притисна пръстите на ръцете си един в друг. — Следващият въпрос: вашата сътрудничка ми каза, че се интересувате от Барези.
49
Игра на думи, свързана с популярната през 60-те години песен на Рой Орбисън „Only the Lonely“ („Само самотните“); „Only the Clonely“ може свободно да се преведе „Само клонираните“. — Б.пр.