— Какво означава това?
— В случая с Барези означава, че изоставил изследванията на кръвта, за да започне работа над клетките с ядра.
— И защо това е толкова революционно?
— Защото било трудно да се направи, особено по онова време. Днес вече имаме някои клетъчни генерации, които са достатъчно надеждни, но през 50-те… Нищо подобно не е съществувало. Което трябва да е било голям проблем, защото, ако някоя генерация загинела преждевременно — а това било доста вероятно, — Барези е трябвало да загуби месеци работа. Още не ми е ясно как е действал при тези условия. — Торгоф замълча, за да подскаже изключителността на този труд и продължи: — Но мога да ви кажа защо го е правил.
— О?…
— Да… търсил е главната жилка.
— Което означава?
— Клетъчната диференциация. Не можете да изследвате това, без да работите с клетки с ядра. Защото диференциацията не е нещо, което става в едноклетъчните организми. То се случва само в клетки с ярда. — Торгоф се облегна, видимо доволен.
Ласитър помисли и каза:
— Рискувайки невежеството ми да ви шокира, професоре, ще ви информирам, че не знам какво имате предвид под „диференциация“… Не съвсем. — Помълча и уточни: — Всъщност изобщо.
Торгоф щастливо се усмихна:
— А-а-а… диференциацията? Веднага ще ви обясня — и той пое дълбоко дъх: — Сигурен съм, че сте чували, че ние започваме съществуването си като оплодена яйцеклетка — зигота. Това е една клетка. Сега, ядрото на тази единствена клетка е мрежа от хромозоми, които сами по себе си са късчета ДНК със специфична генна информация. В случай че се питате, броят на хромозомите в клетките е постоянна величина за всеки вид: кучетата имат седемдесет и осем, рибата — деветдесет и две; вие и аз — по четиридесет и шест, половината от мама и другата половина — от татко, половината от яйцеклетката, половината от сперматозоида, който я е оплодил. Ясна ли ви е картината? — Доволен от мълчаливото кимване на Ласитър, Торгоф продължи: — Нашите гени, а те са стотици хиляди, са разпределени по хромозомите. Един ген определя цвета на очите, друг отговаря за типа на кръвната група и така нататък. Е, не е толкова просто, но… опростено представено е така. Всичко е там от самото начало. В тази една-единствена клетка. Която после започва да се дели. — Торгоф събра ръцете си и ги раздалечи. — Докато се усетите, клетките стават две, после четири и така нататък. И всяка от тези ранни ембрионални клетки съдържа един и същ генетичен материал — ДНК, хромозоми и гени в едно и също количество. Това е, което определя какво ще стане от малкия човек… Но скоро, доста скоро, когато ембрионът израсне до осем или шестнайсет клетки, тези клетки започват да се диференцират. Това означава, че те по някакъв начин започват да играят различна роля: едни стават мозъчни клетки, други — клетки на черния дроб, нервни клетки и така нататък. И макар ДНК във всяка от тях да остава една и съща, те активират различни гени, а гените, които се активират, определят какви ензими да се произвеждат, което на свой ред определя в какъв вид клетки ще се превърнат… Значи изправени сме пред интересна загадка: щом съдържат един и същи генетичен материал, човек би помислил, че имат един и същи генен потенциал. Само че на практика не е така: ранната ембрионална клетка е тотипотентна — тя може да сложи начало на цял организъм. Повтарям, една-единствена клетка! Но затова пък нервната клетка е способна да създаде само друга нервна клетка… Как се справяме? — заинтригувано погледна той Ласитър.
— Нали не очаквате сериозно да ви отговоря?
— Не. Ето върху това е работил Барези: процеса на диференциация и механизма, който го управлява. Което го извежда на около трийсет години пред глутницата. — Торгоф дълбоко въздъхна и се огледа: — Защо не излезем да пием кафе?
— Прекрасна идея.
— Има тук едно местенце зад ъгъла — Торгоф погледна кубчето на Рубик, замисли се и бързо го завъртя три пъти. Когато го остави, беше подредено. Двамата станаха едновременно. Торгоф дръпна един шал от закачалката и го омота около шията си. После вмъкна тесните си рамене в избелялото зимно палто и набучи на главата си кепето. — Да вървим.