Часовникът на таблото показваше 8:56. Четири минути до отваряне. Трябваше да отида в Сънди Ривър и да покажа снимката й на хората, които работят там, сети се Ласитър. На тези, които дават апартаменти под наем, на техниците, на ски инструкторите, на разпределяните чрез бюрата детегледачки. Но… как щеше да ми помогне това? Та всеки уикенд в Сънди Ривър идват и си отиват безброй хора. Снимката беше отпреди две години, а и на всичкото отгоре, доколкото можеше да се прецени по нея, не беше направена в самия курорт. Беше пред Макдоналдс, а планината се виждаше в далечината.
Но планината беше същата. И със Сънди Ривър не можеше да има грешка. В хотел „Рамада“ имаше туристически брошури и той бе сравнил планината на тях с тази от снимката. Ставаше дума за едно и също. Значи тя се намираше в Мейн. Или поне е била в Мейн. И то преди две години.
Ласитър включи радиото и се загледа в жената, която излезе от Управлението със знамена в ръка. Заобиколи заледената купчина в средата на паркинга, отиде до пилона и безцеремонно издигна националния флаг на САЩ. Последва го щатският флаг на Мейн, на който имаше борово дърво. После жената побърза да се върне на топло в Управлението.
Глас по радиото оповести, че е минус седемнайсет градуса, но температурата се покачвала!
Точно в девет жената отключи вратите на Управлението и над десет коли изгасиха едновременно работещите на празен ход двигатели. Един по един ранобудниците в дебели якета се измъкнаха и се насочиха към сградата. Ласитър последва примера им и след малко се озова пред гише с табела:
Винаги си бе мислил, че полицията — и само полицията — трябва да е в състояние да проследи даден регистрационен номер. Но това беше много старомодна идея, формулирана в епоха, когато личният живот все още е бил нещо съкровено и когато се е смятало, че има неща, които всеки знае сам за себе си. В Информационната ера не времето обаче беше пари, а данните! Щатът Мейн също беше в бизнеса, което означаваше, че и той като другите предлага информация за жителите си на всеки, достатъчно богат да си плати за любопитството.
Ласитър добре знаеше, че има компании, които продават списъци на клиенти, съставени по зададен признак. Ако някой искаше извадка на бездетните притежатели на къщи, чиито доход надвишава 100 000 долара годишно и които живеят в район с определен пощенски код, тази информация можеше да се извлече за секунди. А ако трябваше този списък да се прецизира само до мъже от бялата раса, склонни да бавят плащането на сметките си, това също не бе проблем.
Управлението за контрол на моторните превозни средства на Мейн беше напълно способно да прави най-разнообразни извадки от поддържаната от него база данни. Благодарение на компютъра услугата бе достъпна във всеки клон. Така че, когато попълни специалния формуляр, в който написа, че се интересува от имената и рождените дати на регистрираните собственици на „Фолксваген Бус“, модел 1965–1975 година, служителката само го попита:
— Разпечатка или етикети с адресите?
— Разпечатка, ако обичате — отговори Ласитър и й подаде стодоларова банкнота и три по десет, за да покрие цената на услугата.
— Можете да я получите утре сутринта, след десет.
Което означаваше още един ден време за убиване и Ласитър уби половината от него по пътя, карайки без посока. Харесваше Мейн. Имаше нещо в каменистата земя, снега и боровете, което му се струваше чисто и естествено. И макар да си бе мислил, че комерсиализацията на Америка е стигнала до краен предел с търговските вериги и пазарните комплекси, видя с удивление, че има десетки малки градчета и села, организирани около ледени пързалки, будки за вестници, стоянки за лодки и книжарници. И въпреки че в някои от тях забеляза празни къщи и затворени магазинчета, усещаше в сърцето си топла връзка с тази Америка. Може и да беше фалшива носталгия, но тези места му се виждаха много по-пригодени да съхраняват ценностите на цивилизацията от просналите се на хиляди квадратни километри мегаполиси по крайбрежието.
Беше пет часът и вече се стъмваше, когато се прибра в стаята си. Намести се в креслото, вдигна крака на бюрото и зачете материалите за Калиста.
Беше започнал да се запознава с колекцията в обратен хронологически ред и бе стигнал до 1986-та година. Вместо да бълва обичайната лавина от лични тайни и да се занимава с разказваните от роднини и приятели анекдотични измислици, десетгодишната подборка на Калиста Бейтс се състоеше основно от най-безумни предположения коя е тя, откъде се е появила и защо е така потайна по отношение на миналото си.