— Защо му казват така51?
Тя пак отиде зад щанда и изключи чайника.
— Ами виж брега. Толкова е накъсан и назъбен, че… А малко по-надолу, срещу Дъчес Айлънд крайбрежието е така гладко, че не можеш да намериш място да акостираш.
Ласитър се загледа разсеяно към стъклените купи с бонбони: „Мари Джейн“, „Тутси Рол…“
— Захар? Сметана? Наполовина и от двете?
— И двете… моля.
— Също като мен: бледо и сладко. — След малко на щанда стояха две фини порцеланови чаши чай, всяка в чинийка.
Следващите петнайсет минути минаха в разговор: първо научи повече за жената („Мод Хътчинсън… но нямам нищо общо с телевизионната Мод, трябва да те предупредя“), после за всичко, което тя харесваше или не одобряваше, след това от колко време живее тук („цяла вечност, миличък“), а накрая се запозна и с местната история. Докато бъбреха, двама мъже влязоха да си купят цигари, а една жена дойде да си провери пощата. Когато реши, че е уместно да спомене името на Мари Сандерс отново, вече пиеха втората чаша чай.
— Значи Мари наистина остава сама на острова през цялата зима?
— Тя и момчето — уточни Мод и разбърка чая си. — Първата година… когато дойде, аз не си спомнях някой да е ходил на острова в продължение на двайсет и пет години. Помнех Мари от детството й, как ще я забравя, но не я познах след толкова време.
— Искаш да кажеш, че си я знаела като дете?
— О, да-а-а… Познавах и родителите й. Семейството често отиваше до острова. Дори брат й, който беше болнав. Увиваха го в одеяла и го качваха на лодката. А старият Джон Джуниър… Истински моряк, казвам ти! Помня, отиваха на острова всеки уикенд. Тя тогава беше… една клечица. Сигурно е била на пет годинки. А сега е там с детето си.
— Родителите й още ли живеят тук?
Мод поклати глава:
— Божичко, не-е-е… Умряха отдавна. Мари не ти ли е казала?
— Не.
— Е, не ме изненадва. Тя не обича да говори за себе си, Господ да я поживи. — Жената рязко въздъхна. — Един ден Джон Джуниър се запи в Портланд и Аманда отиде да си го прибере. Джон Джуниър й казал че може да кара. Вярно било… цели няколко минути. До жп линията. Адвокатите сетне разправяха, че сигнализацията била повредена, но не можаха да го докажат, а истината си беше, че… Джон Джуниър беше нетърпелив човек. Виждам го и сега с очите си… как гони влака, за да го изпревари. — Тя отново тъжно поклати глава: — Тогава сестрата на Аманда взе Мари. Преместиха се в Кънектикът. Повече не я видяхме, докато…
— Не се появи отново — подсказа й Ласитър.
— Точно така! Дойде красива като картинка и смела. Не мина много време и нае работници, които пътуваха ежедневно до острова. Изкопали там септична яма, изолирали стените, направили истинска баня, монтирали печка… какво ли не още. — Тя въздъхна: — Всички тук се занимавахме само с това какво прави и колко е безсмислено. Никога няма да си върне тези пари, ако реши да продава.
— Защо?
— Ами там няма ток и едва ли някога ще има — Мод изпи последната глътка от чая си. — Как се менят времената? Някога хората идваха тук или се отправяха към островите, за да… да се махнат от ежедневието. Да избягат някъде, където няма телефони и тостери, а само свещи и печки, и водата не е чешмяна, а изворна или дъждовна.
Ласитър спомена нещо за бойскаутите и за движението „назад към природата“.
— Някога, когато капитанът купи… — тя се усмихна и наклони глава, за да покаже, че го прави от уважение към паметта му, — Сандерс Айлънд, ами тогава островите бяха много модерни. Тогава хората казваха „Колкото по-далеч, толкова по-добре“. А днес никой не иска лишенията, днес само гледат да избягат от тях. Старите места по островите вече не са модерни… защото вече никой не иска да се откъсва от обичайния си живот.
— А да го вземат със себе си?
Тя се закиска:
— Ами да… Боже опази да пропуснат „60 минути“ или мача на „Ред Сокс“.
— Значи тя прекарва цялата зима на острова… без електричество?
— Живя едно лято — от май до ноември. Тази година за пръв път ще зимува. — Жената се намръщи леко: — Е, има някои, които не го одобряват… нищо, че тук сме известни с това, че никой не се бърка на другия.
— Защо не одобряват? Защото е толкова отдалечено?
— „Отдалечено“… Не е това думата, която ги дразни. Някои — предимно мъже — направо се пенят. Защото тя сама си сече дървата, сама хвърля мрежите и изобщо сама се оправя… На мъжете хич не им харесва, когато жените могат без тях. А тукашните жени… се безпокоят за детето.
— А ти?
Тя сви рамене:
— Ами и аз бях като тях… тревожех се за Джеси, само че той е толкова сладък и толкова щастлив. Тя го обожава. И тогава започнах да си мисля: „Я чакай, от какво чак толкова го е лишила? Анимация, видео и магазини?“
51
От