— Но ако им се случи нещо…
Тя въздъхна:
— Да, съгласна съм! Говорихме с нея за това. Тя казва: „Имам ракетен пистолет. Ако се появи проблем, ще ви сигнализирам“. И толкова. Само че щеше да ми бъде по-спокойно, ако поне имаше хубава лодка.
— Няма лодка?
— О, има, има… ама не струва. Не е нещо, в което разумен човек ще се качи през зимата. Не и в това море. — Тя помълча малко. — Та, кажи сега ти откъде познаваш Мари?
Гласът й беше толкова подчертано безразличен, че Ласитър наостри уши. Запита се дали жената не го подозира, че е бащата на Джеси.
— Запознахме се на погребението на сестра ми — каза той. — Дойдох в Портланд по бизнес и реших да се отбия, за да се видим. Но тя не ми беше споменавала за остров. — Той се засмя и поклати глава. — Питам се… — каза го между другото, сякаш тази мисъл досега изобщо не му бе хрумвала, — дали не бих могъл да наема тук лодка?
— О, не, миличък. Не познавам никой, който дава под наем моторници по това време на годината.
— Така ли? Заради леда?
— Не-е… Какъв лед? Тук няма много лед. При нас замръзва веднъж на няколко години. И като замръзне, това е морски лед… по-скоро каша.
— Тогава защо не дават под наем моторници?
— Ами заради студа, миличък. Малките лодки не са надеждни. Трябва ти нещо с кабина и отопление. Иначе, за малко да угасне двигателя — дори за дреболия, — ще замръзнеш като висулка. В открита лодка е страшно студено, защото и да няма вятър, там от движението пак духа. А ако паднеш през борда… хм… това е краят. Не вярвам някой да издържи по-дълго от минута-две.
— Значи никой не излиза в морето през зимата?
— Ловците на раци и гмуркачите за таралежи са единствените луди, но и те не биха го правили, ако не беше за пари.
— Какви са тези гмуркачи?
— За морски таралежи. Те обичат студената вода, а японците пък обичат тях. Така са ми казвали. Мен да питаш… не бих ги и докоснала с вилица.
— Значи според теб някой гмуркач или ловец на раци може да се съгласи да ме вземе?
На лицето й се изписа съмнение:
— Ловците на раци?… Не-е, през зимата излизат само големите лодки. Гмурците?… Може. Но ще ти струва скъпо.
— Няма значение. Ще ми кажеш ли къде да ги намеря?
— Ами-и… провери при Ърни — това е магазин за риболовни принадлежности, кооператив на рибарите. Все там се навъртат.
Ласитър й поблагодари и я увери, че му е било приятно да разговаря с нея.
Думите му я притесниха и тя смутено заприбира чашите:
— Дано не излезете днес, миличък — беше последният й съвет. — Времето се разваля.
Ърни — собственик и началник на пристанището — потвърди тревогите й, клатейки масивната си глава. Отвсякъде ги заобикаляха части и аксесоари за лодки, карти, сигнални ракети, спасителни жилетки, макари с корди и какво ли още не. Някакво радио съскаше отзад и някакъв гъгнив глас говореше в паузите.
— Метеорологичният канал предупреждава, че откъм североизток наближава фронт. Според тях щял да ни удари чак сутринта. Но ако питаш мен… Нещо във въздуха не ми харесва. Аз не бих препоръчал никому да излиза. Не, сър!
— Надявах се само да поговоря с някой, който…
Ърни кимна към вратата:
— Опитай, щом искаш. Има там няколко момчета. Няма нищо лошо да попиташ.
— Не ме пускате, защото ви трябва четвърти за карти — каза Роджър на мъжете край масата. — Но аз и без това щях да изляза. Таралежите са по двеста долара в Токио и ако не намеря набързо някой друг килограм, ауспухът на камиона ми ще започне да събужда всички.
Беше едър разговорлив мъж с дълга черна коса, сивееща брада, тежки вежди над светли очи и снежнобели зъби. Облечен в яркожълт комбинезон и обут в ботуши с гигантски размер. Ласитър се бе съгласил да му плати 300 долара, за да го откара до Рег Айлънд и да го прибере на следващия ден.
Единият от мъжете край масата поклати глава:
— Задава се буря — каза той с глас, в който прозвуча: „После да не кажеш, че не съм те предупредил“. — Провери барометъра.
— Още не са излъчили забрана за малките лодки — възрази Роджър. — Освен това, ако утре има буря, дъното така ще се размъти, че до края на седмицата няма да мога да извадя нищо.
— На пътника ти ще му трябва неопренов костюм.
— Дай ми твоя, нали и без това няма да излизаш. — Роджър се обърна към Ласитър: — Искаш ли костюм? С него е по-топло.
— Не знам… както кажеш.
— Ами… не се нуждаеш от него, след като няма да плуваш. Там има много места, където можем да излезем на самия бряг. — Роджър обърна глава към махалото на големия стенен часовник, отмерващо времето между приливите. — Ще имаме достатъчно вода. Но от друга страна… ако вятърът се засили или ако вземеш да цопнеш — той наклони глава и преценяващо го огледа, — тогава ще станеш на буца лед и ще ми отнемат разрешителното.