— Какво има?
— Ударихме дънер.
— Как разбра?
— Когато са отгоре, всеки ги вижда. Когато потънат, прекрасно. Но има един момент, когато се носят точно под повърхността. Тогава просто няма начин да ги видиш. — Запали двигателя и се вслуша. Звукът беше накъсан.
Роджър наклони глава.
— Изглежда съм го пернал — въздъхна той. — Сега… — Изведнъж удари с юмрук по пулта за управление точно над ключа за запалване. — Мамка му! Това ще е третият винт тази година, да-а! — През устните му се изтръгна нова мощна въздишка. Завъртя яхтата, нагласи курса и увеличи оборотите. След секунди отново се носеха по вълните. — Та, какво казвах, когато бяхме така грубо прекъснати?
— За японците… — отговори Ласитър.
— Да! Мисля, че на тях им харесва онова, което е трудно да се направи, такива са си. Вземи бонзаите. Едно дърво иска да порасне голямо, ама те не — правят какво ли не, за да ги оставят малки. Или градините им… купища камънак. Така и с хайвера на морските таралежи… И не е само това. Те ядат и риба балон. Знаеш ли как е с нея? Малко объркваме рецептата, и те е убила, преди да си преглътнал хапката! — Роджър се обърна и се смръщи: — Бурята май ще ни удари по-скоро. Я виж…
Ласитър се вгледа и забеляза, че вълните бяха станали по-големи. И вятърът явно се засилваше, защото морето бе осеяно със зайчета. Но яхтата изглеждаше напълно способна да се справи.
— Ако се влоши още, ще трябва да те хвърля и веднага да обръщам — предупреди Роджър. — Тази зима с времето няма шега.
— Ако става дума за стигането до сушата… — започна Ласитър.
— Това не е проблем — махна пренебрежително Роджър. — Има едно много добро място от подветрената страна на острова. Проблем е скачането във водата. Аз лично не бих скочил в бурно море. Ако не ме накарат насила. — Той отвори голямата метална рамка в предното стъкло и подаде глава навън. В кабината мигновено нахлу студ и влага. Секунда по-късно изтегли главата си обратно и затвори рамката. — Духа яко! — Сви огромните си рамене. — Значи те оставям и веднага обръщам. Трябва да видя какво му има на винта.
Роджър беше толкова ядосан, че бе загубил охота за приказки. Затова извади една касета и я тикна сърдито в касетофона. Беше един от старите албуми на „Литъл Фийт“ и докато слушаше, Роджър клатеше рамене в такт с мелодията. Беше висок към метър и деветдесет и пет, но движенията му бяха грациозни като на танцьор. Ласитър установи, че има и глас, и слух.
— Трябвало е да се захванеш с рокендрол — извика му той. Яхтата подскачаше по вълните с трийсет — трийсет и пет възела.
Роджър се усмихна и махна с ръка наляво:
— Пайн Айлънд. — Приклекна, завъртя се и плесна с ръце: — „If you’ll be my Dixie chicken…“ — изтананика той без никакво притеснение.
Ласитър се загледа към водната повърхност през замъгленото стъкло и се замисли какво щеше да й каже. Например: „Не стреляй! Запознахме се на погребението на сестра ми.“
— Дъчес Айлънд! — извика Роджър и направи знак към морето.
Ласитър кимна и реши, че все нещо ще измисли.
От касетофона прозвуча друга песен: „Дайър Стрейтс“ изпълняваха „Султаните на суинга“. Още с първите акорди на китарата Роджър го почука по рамото и му посочи напред и наляво.
— Там е Рег Айлънд. Виждаш ли го?
Ласитър проследи посоката, в която гледаше Роджър, и видя тъмна маса от скали и дървета. Кимна и се усмихна.
Роджър отново потъна в музиката и запя с Марк Нопфлер, затворил огромните си очи. Това би трябвало да обезпокои Ласитър, ако изобщо се бе замислил. Но той не го направи.
Вместо това се вслуша в мощния звук на баскитарата и в трелите на солокитарата, за да попие момента с цялата му първична възбуда. Яхтата беше чудо на технологията. Просто физически усещаше с тялото си пръските от разпорените вълни. Роджър, неговият екзотичен спътник с прекрасен глас, могъщо тяло и безпрекословни мнения за японците и тяхната култура, беше на руля и насочваше яхтата към…
Стена от скали!
Островът пред тях изникна внезапно и докато се носеха устремно към него, Ласитър погледна въпросително новия си приятел, очаквайки някоя шега, но пребледня, тъй като видя паниката върху лицето на кормчията, който безполезно въртеше руля.
— Мамка му! — изкрещя Роджър и гласът му се пречупи. Той удари с длан върху лоста за скоростта, надявайки се поне да забави, преди да се разбият.