Ласитър поклати глава.
— И аз не знам. Но е имало осемнайсет жени и осемнайсет деца… а вие сте единствените останали живи.
Тя зарови пръсти в косата си и я приглади назад. Изглеждаше толкова уязвима, че му се искаше да я прегърне и утеши. Накрая го попита:
— И как да съм сигурна, че не ме лъжеш?
— Знаеш, че не те лъжа, защото ме помниш.
Тя остави косата й да падне обратно и се отдалечи от леглото. След малко чу в камината да пада нова тежка цепеница. Сянката й скочи по стените. Накрая седна в люлеещото се кресло и нервно започуква с крак.
— Можеш да провериш всичко. Обади се в пансиона. Поговори с Найджъл, с Хю. Или звънни на Джими Риордан във Вирджиния — той работи в полицейското във Феърфакс. Би могла и да…
— Телефонът не работи — прекъсна го тя. — Освен това аз и Джеси тук сме в безопасност. Никой не би ни открил.
— Защо мислиш така? Аз ви открих.
Тя го изгледа гневно, но смени темата:
— Бурята затихва. Спасителната служба скоро ще излезе да те търси. После ще те откарат на сушата и ще забравиш за нас. Разбирам… това, което се е случило със сестра ти и останалите, е ужасно. Благодаря ти, наистина оценявам загрижеността ти, но… Джеси и аз ще се оправим. Всичко ще бъде наред.
Той въздъхна. Нямаше какво друго да направи.
— Виж, щом не искаш да ме оставиш да ти помогна, поне ти ми помогни.
— Как? — озадачено го погледна тя.
— Всичко това започна, понеже не можах да разбера защо някой е трябвало да убива Кати и сина й. Всъщност все още нямам отговор на този въпрос. Но може би… ако ми позволиш да те попитам нещо…
— Какво?
— Не знам, но… все пак… защо отиде в клиниката на Барези? Искам да кажа, защо точно там, а не на друго място?
Калиста-Мари сви рамене.
— По същата причина, поради която е отишла и Кати — отговори тя. — Направих някои проучвания. Клиниката имаше добра репутация и добър процент успешни случаи. Барези беше уважаван човек. Освен това тази клиника бе сред първите, предлагащи процедурата, която ме интересуваше. Единственото съображение срещу нея бе, че се намираше в чужбина, но може би дори това бе предимство. Защото така щях да се върна в Италия.
— „Да се върнеш“?
— Живяла съм там като малка. До Генуа.
— Израснала си в Италия?
Тя поклати отрицателно глава:
— Не, само три години. Леля ми се разболя, иначе щях да завърша гимназията в Аренцано.
— Но…
— Чичо ми беше строителен инженер — побърза да продължи тя. — Изглежда е бил доста добър, защото обиколихме много страни… Пакистан, Саудитска Арабия, Щатите. Завърших трети клас в Тълса, от пети до седми изкарах в Уилмингтън, Делауеър, после Такома… в Такома даже не ходих на училище. След това от осми до единайсети в Хюстън. Италия дойде после. Всъщност… струва ми се, че там съм живяла най-дълго.
— Жената в магазина ми каза, че родителите ти са починали, когато си била малка.
— Леля и чичо ме отгледаха. Мисля, че не им се искаше много, но какво да правят… бяха единствените ми родственици.
— Казвали са се Уилямс?
Тя кимна.
— Леля Алиша и чичо Бил.
— Осиновиха ли те? Искам да кажа… официално?
Въпросът му я накара да избухне:
— Какво общо има това със сестра ти?
— Има общо с теб. Ако са те осиновили, някъде е останала документна следа. В някой съд или на друго място.
— Искаха да нося тяхното име. Помня, леля Алиша веднъж каза, че щяло да бъде по-малко объркващо, ако всички имаме една и съща фамилия. Иначе сме щели да губим много време на митниците. — Тя поклати с удивление глава и се засмя. — Така че ме осиновиха от съображения за ефикасност, а не защото ме обичаха или защото са искали да бъдем едно семейство. — Тя замълча и пак се засмя: — Нищо чудно, че бях толкова объркана.
— Те ли ти го казваха?
Стисна устни, но отговори:
— Мммм, да… — после въздъхна. — Не би следвало да се оплаквам. И двамата вече бяха над петдесетте, а вземаха дете от детската градина. Но се отнасяха с мен прилично.
— Защо тогава си била объркана?
— Бях изплашено хлапе и наистина много, много свенлива. Родителите би бяха загинали, а малко преди това и брат ми беше починал. Това местене от град в град беше изморително, а леля Алиша и чичо Бил… те през по-голямата част от времето ме игнорираха. Така че станах… и аз не знам… Затворена. Освен това, като се изключи Саудитска Арабия, никъде не съм ходила в училище за англоговорящи. Затова повечето време се опитвах да остана незабелязана — бях установила, че е най-добрата тактика. И станах доста добра в нея.
Ласитър скептично я погледна:
— Не знам защо ми се струва, че си била доста забележима… дори като малка.
— Не, наистина. Бях грозното пате. Ушите ми стърчаха, носът ми беше прекалено голям, очите ми, устата ми… всичко ми беше голямо. Даже и коленете ми. А ходилата ми… тя бяха огромни. Бях невъзможна… — Ласитър не се сдържа и се засмя. — Помня как леля ми се заглеждаше в мен, поклащаше глава и казваше: „А може да се оправи“, но в гласа й звучеше съмнение и за всеки беше ясно, че сама не си вярва. — Усмихна се, но после пак така внезапно се намръщи. Поизправи се на стола и внимателно го погледна: — Това едва ли ще ти бъде от помощ. Мисля, че е време да…