— Току-що ми мина през ума, че в клиниката на доктор Барези е имало нещо по-различно… не знам.
— Ами, от една страна, той не те оставяше да избираш. Предполагам, за много жени това е било голям минус, но не и за мен. За мен си беше плюс.
— Какво да избираш?
— Донорите.
— Можело е да се избират?
Тя кимна:
— Веднъж отидох в една клиника в Минеаполис… просто да се ориентирам в обстановката, да видя какви са условията. Минах, естествено, през консултация за процедурата, за всички стъпки, които са предвидени. Зададоха ми маса въпроси. „Омъжена ли си? Спермата на твоя съпруг ли ще бъде използвана за оплождане на яйцеклетката? Не? Ами тогава прегледайте това.“ И ми подадоха класьор с кратка информация за донорите. Не можех да повярвам на очите си! — От вълнението гласът й се промени: — „Донор 123 е авиационен инженер с атлетично телосложение, 1 500 точки резултат по SAT и — моля ви се — перфектен бейзболист“. „Донор 159 е два метра висок и тежи…“ — Тя потрепери. — Идеше ми да закрещя!
Ласитър пак се засмя.
— А в клиниката на Барези нямаше такива неща. Там не ти казваха абсолютно нищо за донорите. Нищо! Което напълно ме устройваше. Защото аз и не исках нищо да знам. — Гласът й отново се промени, този път стана гърлен и с италиански акцент: — „Мари! Carissima! Ще бъде una sopresa piccola!“
— Какво означава това?
— „Малка изненада“. С мен говореше на италиански. — Тя се усмихна на спомена: — Много го харесвах.
Беше се поотпуснала, така че той опита отново:
— Знам, че не искаш да чуваш това, но наистина не е безопасно да оставате тук. — Изморена да спори, тя обърна престорено очи нагоре и отмести поглед. — Виж — настоя Ласитър, — тези хора разполагат с много пари… И не само с пари. Имат контакти. Свои хора във ФБР. Щом аз можах да те намеря, не е…
— Как ме откри?
— По „гюнтер“.
Първо го погледна объркано, после се сети:
— Колата ми ли имаш предвид?
— Общо взето… да.
— Аз вече не й казвам гюнтер.
— Не това е важното.
— Знам, но…
— Нека те попитам нещо… Как го направи?
— Кое?
— Как създаде нова самоличност? Защото си се справила доста добре… за аматьор.
— Благодаря… все пак. Както и да е. Купих си справочник. Има там едно място в Колорадо, където продават най-различни шантави книги: „Как се прави бум?“, „Как да си намерим храна?“, „Как да си построим минохвъргачка?“.
— И само си следвала указанията?
— Да, в известен смисъл. В книгата съветват да отидеш на гробището и да си вземеш име от някоя надгробна плоча на бебе. Но аз вече си имах име — име, което не бях използвала двайсет и пет години, така че не ми се наложи да правя това. Разполагах дори с акт за раждане. Пък и вече бях бременна и нямах време за губене.
— Говориш за акта за раждане на името на Мари Сандерс, така ли?
— Точно така — моят собствен акт за раждане. Беше в един стар плик, който носех по цял свят от осемнайсетгодишна. Чичо ми го даде тогава. В него имаше два мои млечни зъба, венчална снимка на родителите ми, изрезка от вестник, в която се разказваше как дядо ми пуснал свой кораб на вода, и някакви облигации, купени на мое име от родителите ми, когато съм била съвсем малка. Благодарение на тях отидох в Калифорния — изтеглих парите, които се оказаха съвсем прилична сума.
— Но…
— Виж — каза тя и решително стана от люлеещия се стол, — мисля, че е време да поспим, особено ти! — После една по една духна газените лампи.
На сутринта го събуди гласът на Джеси:
— Много е топло, мамо. Ръкавичките не ми трябват. Мога ли да ги сваля. Моля!
— Ами…
— Горещо е, мамо. Излез и ще видиш. Горещо е. Има мъгла. Беър Айлънд не се вижда!
Ласитър чу проскърцването на врата и отвори очи. Видя, че е сам, и седна в леглото, като се загърна с одеялата. После свали крака на пода, бавно се надигна и внимателно направи няколкото крачки, които го отделяха от камината.
Мина минута, после втора… трета. След това вратата с трясък се разтвори и в стаята нахлу Джеси. Като видя Ласитър, той внезапно спря.
— Хей! — извика хлапето. — Ама ти си станал! Ще поиграеш ли на пръчици с мен? На мама вече не й е интересно. Моля!