— Не можем да направим това — прошепна той.
— Но той ще умре!
— Разбира се, че ще умре! Аз искам той да умре!
— Не можем да го оставим така. Ще измръзне… Изгорял е…
Ласитър се изправи.
— Виж — започна той, — ако го закараме в болница… историята ще продължи. Тези хора са милиони… и всички мислят като него! Когато разберат, че ти и Джеси сте живи — а те ще го разберат, — веднага ще тръгнат след вас. Не можем да го откараме в болница. Трябва ние да се махнем оттук!
Мари поклати глава:
— Той все пак е човек.
Ласитър я изгледа продължително. Накрая каза:
— Окей… Ти заведи Джеси до лодката. Аз ще го донеса.
Мари хвана Джеси за ръката и двамата тръгнаха към моторницата. Бяха стигнали до дока, когато от пътеката зад тях се разнесе изстрел. И без да се обръщат, разбраха, че няма да се наложи да ходят в болницата.
Епилог
Отказа да разговаря с него дни наред след това и трябваше да мине месец, докато призна, че последният куршум е бил както необходим, така и проява на милост. Тримата вече пътуваха като семейство, а Ласитър се занимаваше с магията, която трябваше да направи от тях нови хора.
Въпросът, естествено, не опираше до проста смяна на имената, а до създаване на истинско минало с работа, медицински прегледи, вписвания в училищни регистри, фигуриране в най-различни бази данни, кредитна история, законни паспорти и номера на социални осигуровки. Целият процес отне три седмици и струваше 50 000 долара, а когато приключи, на него не му се искаше да й каже.
— Махам се от главата ти след ден-два — обеща той, — веднага след като пристигне от Лихтенщайн мострата на подписа. — Там бяха превели парите си, след като, благодарение на Макс Ланг, ги бяха прехвърляли през десетки банкови сметки.
„Двата дни“ се разтеглиха до две седмици — Ласитър бе разчитал, че ще стане така, — а после дойде пролетта и… той я целуна за пръв път.
Името върху пощенската кутия беше Шепърд.
Самата кутия стоеше — както всички свои събратя — на кол, в края на дълга алея за коли, виеща се в подножието на планините Блу Ридж, Северна Каролина. Алеята минаваше през стотици акри хълмисти пасища, за да опре в каменен хамбар, недалеч от голяма стара къща, която се нуждаеше от много труд. Около километър и половина бяла ограда опасваше имението. Покрай нея неуморно патрулираха една арабска кобила и малкото й жребче.
Местността беше много красива, но поотдалечена от Рейли. Така че повечето хора, които живееха тук, работеха за себе си.
Мистър Шепърд не правеше изключение: той търгуваше с редки книги и първи издания, вършейки бизнеса си изцяло по пощата. Това беше само една от многото странни професии тук, затова не привличаше вниманието на съседите. И наистина, само на километър-два живееха: световно известен майстор на мандолини, двойка, която отглеждаше щрауси, специалистка по екзотичната кухня, човек, който градеше каменни стени, без да използва свързващ материал.
Шепърдови я караха скромно, поне за момента, и бавно ремонтираха къщата си, вършейки по-голямата част от работата сами. Първоначалният им план беше да поживеят заедно, после да се разведат кротко и всеки да поеме пътя си. Разумен план, който би се отразил благоприятно на миналото, под чието прикритие бяха. Само че планът отпадна със засилване на обичта помежду им в това място на прости житейски удоволствия. Не беше изминало много време и сключеният по сметка брак започна да изглежда като благословен от Бога съюз.
Миналото им напомни за себе си само веднъж. Две години след като бяха напуснали Мейн, предаването „Неразрешени загадки“ излъчи мелодрамата „Обреченият остров“. Ласитър и Мари проследиха с ужас как Робърт Стек поведе зрителите през възстановка на събитията, довели до бягството им.
Филмът започна с пристигането на син таурус в мъгливия Къндис Харбър. Актьор, който изобщо не приличаше на Джо Ласитър, започна да преговаря с друг актьор, който нямаше нищо общо с Роджър Боукър, след което двамата се качиха на борда на яхта, която доста приличаше на „Go–4-It“. Интервюирана бе и истинската Мод, както и истинският началник на пристанището. „Знаехме, че наближава буря — спомни си той. — Но Роджър беше голям инат!“.
Не показаха зрелищното корабокрушение, но Стек разказа известните подробности. Последва ги бърза серия от фотоси: вашингтонският офис на „Ласитър Асошиитс“, домът на Ласитър в Маклийн („Хубава къща“, отбеляза Мари) и самият Ласитър. Последната снимка бе копие на онази, която държеше в кабинета си като шега.
— Ама това изобщо не прилича на теб — каза Мари. — Ни най-малко.