Джеси обожаваше рибките. Бяха седем на брой и всички си имаха имена. Извоюва си разрешение осветлението на аквариума да остава включено и през нощта, за да ги гледа от леглото си. Харесваше му начинът, по който се плъзгаха във водата, захласваше се, когато влизаха и излизаха от дупките на подводния замък или се спотайваха зад зелените водорасли. Доставяше му удоволствие даже да съзерцава мехурчетата въздух, които се издигаха от устройството за насищане с кислород.
Този ден той нахлу в стаята си малко виновен, че едва не ги бе забравил.
— Гладни ли сте, приятели? — Внимателно свали капака на аквариума, сложи го настрани и взе малката кутийка с храна от лавицата на библиотечката. Леко почуквайки с пръст, отмери необходимото в пластмасова лъжичка. Бяха му казвали много пъти колко е важно да им дава достатъчно, а не да ги прехранва. Така че разпредели внимателно многоцветните люспици по повърхността на водата и после коленичи, за да гледа. Обичаше да наблюдава как рибките се хранят, как се стрелват нагоре, отварят лакомо уста и после се гмурват надолу. Понякога им говореше, точно както сега: „Хей, я не се бийте, има предостатъчно храна!“. После се намръщи. Една от пъстрите — беше полускрита зад водораслите — не помръдваше изобщо… даже и за да яде. Стана и я погледна отгоре. Да, тази рибка изглеждаше болна. Висеше във водата, обърната на едната си страна, коремчето й бе издуто, а перката й бе прекалено бяла и някак… слузеста. И не помръдваше… Изобщо. Красивата й опашка изглеждаше… наядена. В същия момент Джеси видя една от рибките гоурами да се приближава и да отгризва мъничко от опашката!
— Хей! — възмути се Джеси, инстинктивно бръкна с две ръце в аквариума, събра ги в шепа под мъртвата рибка и я извади. Водата изтече между пръстите му. Положи я на едната си ръка и я поглади няколко пъти с върха на пръстите си. — Хайде, вече си добре! — каза Джеси, събра шепите си отново и бавно ги потопи под повърхността. После разтвори ръце и се загледа.
Рибката трепна и заплува.