Но много от критиците се преобразяваха, щом влезеха вътре. Къщата бе пълна със светлина, проникваща през остъкления таван на цилиндричния атриум, ориентиран в посока север-юг. Всички стаи бяха по-просторни от стандартното и преливаха по неподражаем начин една в друга. По стените висяха черно-бели снимки на Ню Йорк и поставени в рамки рисунки на герои от приказки. Нямаше много мебели — няколко канапета и роял, на който Ласитър продължаваше да се упражнява.
Винаги връщането у дома бе като награда за напрегнатия ден, само че този път хладните бели стени и обемните вътрешни пространства не успяха да приповдигнат духа му. Къщата му се стори празна и студена, по-скоро крепост отколкото убежище.
Наля си чаша „Лафрейг“ и влезе в любимата си стая — кабинета. На три от съединените под странни ъгли стени имаше полици с книги, достъпът до които се осигуряваше от стълби на релси. В средата на помещението, на няколко стъпки над пода, висеше камина със стъкмен огън. Макар че беше топло, Ласитър го запали, седна до него и остана така двайсетина минути, отпивайки от скъпото уиски, загледан в пукащите цепеници.
След това въздъхна и натисна бутона за прослушване на съобщенията, оставени на телефонния секретар. Бяха седемнайсет на брой. Засили звука и излезе на терасата. Брезите галеха с върховете си перилата. Вятърът се засилваше и миришеше на дъжд.
Две от обажданията бяха делови: „Трайком“ се опитваха да го изкупят и някакъв адвокат от „Леман Брадърс“ искаше да разговаря с него по този повод, другото обаждане съобщаваше за „издънка“ в Лондон — един от детективите му се бе престарал (каквото и да означаваше това) и сега ВВС се интересуваше от случая.
Останалите бяха съболезнования от приятели и познати, разбрали със закъснение за смъртта на Кати, което им попречило да дойдат на погребението. Имаше и едно от някаква телевизионна програма. Друго от „Поуст“. След това се разнесе дълбокият глас на Моника, който му каза колко съжалява и му предложи помощта си, ако има нужда от нея, ама наистина… за каквото и да е… номерът бил същият.
Ласитър се поколеба дали да не й се обади. После се замисли за начина, по който бяха скъсали. Ама какво ми става наистина, сепна се той.
И чу в главата си отговорът: все същото.
По-точно казано, превръщаше се във все същото. Намираше жената, която му харесваше, заживяваха заедно за година-две, после нещата се скапваха. Следваше обичайният ултиматум, отлагане, второ отлагане и след това… Моника щеше да даде път на Клеър или която и да беше там. Всъщност наистина беше Клеър, само че тя в момента бе в Сингапур на конференция. Беше му се обадила преди две нощи и той й каза за Кати. Но Клеър така и не се бе запознала с нея, така че, когато деликатно му предложи да се върне за погребението, той вежливо отхвърли предложението, направено, за да бъде отхвърлено.
Допи и последната глътка уиски в чашата си. Истината бе, че харесваше женската компания… поединично. Моногамията, или поне серийната моногамия, му беше по душа, както, впрочем, би следвало да бъде и с брака. Но бракът беше нещо, в което държеше да не сбърка, затова с романтична наивност вярваше, че когато нещата стигнат дотам, ще го почувства. Не трябваше да има и сянка от съмнение. Струваше му се, че това е най-важното нещо на света, докато за Моника бракът по-скоро бе… въпрос на избор.
Последното обаждане бе на Риордан и Ласитър го изслуша разсеяно. Когато слушалката щракна, осъзна, че всъщност не бе чул и дума, затова превъртя лентата и го прослуша отново.
Риордан бе от хората, които се притесняваха да приказват на машина. Говореше бързо и излишно високо. „Извинявам се, ако си решил, че съм се държал грубо с теб — каза той с глас, в който нямаше нищо извиняващо се. — Отбий се утре, окей? Имам един-два въпроса.“
10.
Офисът на Риордан беше недалеч от шосе 29, на третия етаж на една от онези кубични грозотии, построени от градската управа през 50-те години. Външните стени представляваха мозайка от редуващи се плоскости — синя пластмаса и стъкло, — разделени от алуминиеви лайсни, които отдавна се бяха осеяли с дупки като от проказа. Сградата беше едновременно модерна — в смисъл, че бе относително нова, — и остаряла, защото изглеждаше по-западнала от далеч по-изисканите околни постройки от миналия век.