Но отец Ацети бе загубил дар слово. Той просто не можеше да изрече нито дума. Не можеше да мисли и му се струваше, че не може дори и да диша. Имаше сили единствено да отвори изумено пресъхналата си уста.
Докторът усети, че и неговият език се връзва. Опита се да каже нещо, но от гърлото му се разнесе нечленоразделен грак. Опита се да го прочисти с изкашляне, което започна дълбоко в гърдите му и завърши с експлозия, разтърсваща болното му тяло. Свещеникът се изплаши, че човекът може да умре в кабинката. Но преди да съобрази какво да направи, чу вратата да се отваря с трясък и миг по-късно докторът вече го нямаше.
Отец Ацети остана на мястото си, прикован към него като очевидец на нещастен случай с фатален изход. Дясната му ръка — стори го сама, защото съзнанието му още бе парализирано — направи кръстния знак. В следващата секунда вече беше на крака. Дръпна завесата с такава сила, че едва не я скъса, и излезе от кабинката под снопа ослепителни лъчи.
За миг му се стори, че светът около него изчезва. Не виждаше нищо друго, освен прашинките, издигащи се до небесата в потока светлина. После зрението му бавно започна да се адаптира. Очите му затърсиха в тъмнината, която го заобикаляше, докато накрая примижал съзря докторът да се отдалечава, накуцвайки по пътеката между пейките. Призрачното петно на снежнобялата му коса подскачаше в сумрака, докато вървеше към вратата, почуквайки по плочките с бастуна си. Свещеникът направи крачка към него, после втора.
— Dottore! Моля ви! — изгърмя гласът му в черквата. Старецът се поколеба. После бавно се обърна и свещеникът видя, че той изобщо не е сърдит. Просто вече бе взел експреса за ада и цялото му същество излъчваше ореол от страх.
След това се врътна и излезе.
2.
Отец Ацети написа Chiuso на картонче, за да стане ясно на всички, че черквата е затворена. Забоде с кабарче картончето на вратата, заключи я и потегли за Рим.
Още чуваше гласа на доктора като виеща сирена — ту по-силен, ту по-слаб, а от време на време съвсем заглъхващ. Имаше усещането, че душата му обявява „извънредно положение“ с декларация, която го връхлита на вълни от всички посоки едновременно. Приглушеният и отчаян баритон на Барези бе като инфекция, срещу която няма лекарство. Думите го кълвяха и единствената смислена мисъл, която се въртеше в главата му, бе: „Направи нещо! Нещо!“ И той й се бе подчинил. Затова пътуваше за Рим. В Рим знаеха какво да направят.
Изпроси си от съпруга на жената, която идваше да чисти стаите му, да го хвърли с колата до най-близкия по-голям град, Тоди. Щом седна в нея, се почувства по-добре и усети как натискът върху психиката му отслабва под въздействие на решението да действа.
Шофьорът му бе едър и шумен мъж, който си падаше — отец Ацети нямаше как да не го знае — по играта на карти и гроздовата. Не беше пипвал работа от години и — може би загрижен за онова, което жена му припечелваше — се държеше прекалено угоднически, като непрестанно се извиняваше за лошото окачване на колата, за задуха, за състоянието на пътищата и за безумното поведение на другите шофьори, с които им се налагаше да се разминават. Когато удареше спирачки, протягаше ръка да го предпази, сякаш отец Ацети бе малко дете, неспособно да усети действието на фундаменталните физически закони и да се стегне при рязкото намаляване на скоростта.
Накрая пристигнаха на гарата. Тогава мъжът изскочи като побъркан от колата и се хвърли да му отвори. Вратата на стария фиат — личеше й, че някога е взела активно участие в пътно произшествие — сърцераздирателно изскърца. Въздухът отвън не беше по-прохладен. По гърба на свещеника вече пълзеше тънка струйка пот. Докато влизаха в гарата, придружителят му го обсипа с последна канонада въпроси: Иска ли отецът да му бъде купен билет? Да изчака ли, докато пристигне влакът? Сигурен ли е отецът, че не предпочита да бъде откаран до централната гара в Перуджа? Отецът решително отказа всичко: „No-no-no-no… grazie, grazie!“ Накрая мъжът се отдалечи с придворен поклон, без да скрива изражението на искрено облекчение върху лицето си.
Отец Ацети имаше да чака близо час, докато пристигне влакът за Перуджа. Оттам щеше да вземе друг влак и после да чака още час влака за Рим. Междувременно седна на припек на малката скамейка на перона на гарата в Тоди. Въздухът тежеше от прах и озон, а черните му дрехи алчно привличаха слънчевите лъчи.
Беше йезуит, член на Обществото на йезуитите. Въпреки горещината не позволи на раменете си да се отпуснат, нито на главата си да клюмне. Седеше с изправен гръб. Позата му бе перфектна.