И вътре не беше по-добре. Поставените под ъгъл плоскости по тавана — с идеята да се подобри акустиката — бяха разхлабени и изпоцапани. Линолеумът на пода беше покрит със събирана в течение на десетилетия мръсотия, натъпкана под слоевете „лъскащи“ препарати. Стълбищата напомняха на Ласитър за училище и докато се качваше по тях, усети миризмата на вкиснало мляко, макар че не бе сигурен дали не си внушава.
Вторият етаж бе запазен за Отдела за борба с наркотиците. Още в началото на коридора имаше предупредителен надпис:
Ласитър намери Отдел „Убийства“ на третия етаж. Тук имаше два самостоятелни офиса, няколко празни стаи, в които изглежда се водеха разпити, и някакъв… „зайчарник“ от клетки, отделени с високи, но нестигащи до тавана прегради от пресован картон. Цареше пълен хаос, понеже подобно на новинарна в телевизия всички стояха пред компютри, печатеха или (като Риордан) говореха, сгушени над телефона.
Риордан беше в средата на петдесетте. Имаше от онзи ирландски тип кожа, която не старее, но е чувствителна към времето. Лицето и ръцете му бяха вечно червени, макар че тялото му сигурно си оставаше все млечно бяло. Щом видя Ласитър, отвори очи малко по-широко, за да покаже, че го е забелязал. Изглеждаше изморен. Сви вежди, вдигна пръст и му направи знак да седне.
В помещението беше задушно: отоплителната система явно бе съобразена с календара, а не с термометъра. Всички детективи бяха по ризи и Ласитър забеляза, че всички без изключение са въоръжени. Кобури през рамо основно, но няколко бяха и със старомодните кобури на колана. Полицаите, разбира се, бяха свикнали с постоянното присъствие на оръжието, но Ласитър не спираше да се изненадва, като влезеше в участък, от това, че всички, буквално всички, са въоръжени.
Което и правеше по-възрастните бивши полицаи непригодни за „Ласитър Асошиитс“. Защото цялото им същество излъчваше подозрителност дори по време на най-невинен разговор: те не караха коли, а „превозни средства“, не отиваха някъде, а се „отзоваваха“. На всичкото отгоре, се държаха по точно определен начин — като хора със значка и оръжие. Практически всички полицаи прекарват известно време в униформа и — подобно на актьорите или политиците — очакват хората да реагират на присъствието им. Няма значение дали реакцията е враждебна, или не — важното е да я има. Ласитър знаеше от собствен опит, че този синдром продължава дълго след като си напуснал полицейския участък.
Риордан свърши разговора и извъртя стола си към него. После събра пръстите на големите си ръце.
— Става дума за колата — започна той. — Предполагам, че се интересуваш. Намерихме кола под наем в квартала на сестра ти и я проследихме.
Ласитър безмълвно наклони глава. Усещаше по поведението на детектива, че макар да му беше ядосан за злополучното отбиване при обгорения мъж, вече му е минало. Случаят беше приключен.
— Херц. Наета е от „Дълес“. Няма съмнение, че е колата на Джон Доу. Багажникът направо вони. Най-вероятно — бензин. Освен това сложихме на колелата скоби, а до момента никой не я е потърсил. — Риордан замълча.
— И?
Детективът сви рамене.
— Използвал е кредитна карта. На името на Хуан Гутиерез. Картата е регистрирана на адрес в Бруквил, Флорида. Помолих местните да погледнат какво има там. Оказа се къща с мебелирани стаи, които се дават под наем, пощата се събира и се хвърля на масата в хола. Някакъв си, който казал, че е Хуан, живял там преди два-три месеца. Много не се задържал в квартирата си. Изобщо рядко се вясвал.
Телефонът му иззвъня и той взе отново слушалката. Ласитър се заслуша за малко, колкото да разбере, че разговорът няма отношение към него, после заразглежда стените на клетката на Риордан. Бяха украсени — ако това беше думата — с детски рисунки. Основно училище „Уилям Тайлър“. Непохватно очертани фигурки със старателно нарисувани пистолети. Летящи по права линия на равни разстояния един от друг куршуми — като перфорация по листата. Тежки мазки червена боя по раните, макар да имаше и няколко, при които кръвта капеше на едри, грижливо оформени капки. Стори му се, че червената водна боя прави кръвта по-брутална от лъскавото червено на специалните ефекти във филмите.
Риордан свърши.
— Докъде бях стигнал?…
— Хуан Гутиерез.
— А, да. Засега смятаме, че мястото в Бруквил е използвано като пощенска кутия. Но още не сме приключили. Намерихме карта ключ в пепелника на наетото превозно средство. Наложи се да пообиколим, но успяхме и — та-ра-рам! — тя е от „Комфорт Ин“, недалеч от шосе 395. Хуан Гутиерез, стая 214. Получихме ордер. В стаята намерихме пътна чанта, карта на Феърфакс и портфейл.