Ласитър обаче бе невъзмутим.
— И защо някой ще прави това?
— Е, тук ме хвана натясно. — После Риордан спомена нещо в смисъл, че бил проверил насам-натам за подобно престъпление. — Но засега не открих нищо. Е, имаме осквернявания на гробове. Най-често от омраза. Хлапашки истории. Но това?
— Магнезиева запалка? Термит?
— Знам, знам, напълно те разбирам. Има някакви налудничави идеи тук, но…
— Какви например?
— Виж, не се…
— Какви?!
— Ами например, че някой иска части от тялото му — има такива, викат им сатанисти. Но мен повече ме интересува дали това е свързано с убийството. Защото сега-засега няма никакви индикации в тази посока. — Отново се изкашля. — Е, едно знаем със сигурност.
— И какво е то?
— Нашият човек вече не е Джон Доу.
По-късно следобеда Ласитър излезе да потича с надеждата да проясни главата си, но единственият образ, който се въртеше в съзнанието му, бе овъглената маска, която само преди две седмици представляваше личицето на Брендън. Когато свърши с кроса, се върна в колата си и без да се замисля, подкара към гробището, където намери площта около гробовете заградена с лента. На близката надгробна плоча се бе подпрял униформен полицай, който пушеше цигара. Като видя Ласитър да се приближава, мъжът хвърли фаса и се изправи.
— Това е гробът на сестра ми — осведоми го той. — И на племенника ми.
Полицаят го погледна и сви рамене:
— Няма проблем, стига да не минавате зад лентата.
Ласитър стигна до преградата, спря се и се загледа. Гробът на Кати все още беше покрит с вече повехнали цветя. Белите панделки, с които бяха прихванати букетите, се развяваха от вятъра. Плочата на гроба на Брендън лежеше до прясно изкопаната дупка. Отстрани се виждаше купчина пръст. Стори му се, че е повече, отколкото съответства на дупката. Имаше следи от снемането на отпечатъци: прах по плочата, бели петна по вдлъбнатините от обувки в пръста и по тези от лопата. В основата на двата гроба имаше друга, по-плитка дупка, в която изглежда е било сложено тялото на Брендън. Техниците явно имаха нужда от някакви останки. Но едва ли бяха намерили такива, защото единственото останало бяха малко сажди и тъмна пепел. Пепелта му напомни за детските му години в Джорджтаун, когато бе излизал на прага на голямата къща и бе хвърлял по стълбите пепел върху снега.
Гледката го потресе. Беше съвсем ясно, че някой наистина е изгорил телцето на Брендън. Беше го изкопал и го бе извадил от ковчега. Според Риордан тялото било полято с бензин, запалено и изгорено до степен, при която по думите на Томи Труонг не бе останало нищо освен неизползваеми изгорели кости.
Когато се прибра у дома, къщата му се стори прекалено голяма и странно смълчана. Повика Клеър. Тъй като не се появи, я повика отново. Разказа й за случилото се и допълни, че може би ще е по-добре да го остави сам.
Събуди се посред нощ, опитвайки се да си спомни нещо, което му бе хрумнало насън. Сторило му се бе важно. Беше нещо, свързано с тялото на Брендън, затова искаше да се обади на Риордан, трябваше да се обади на Риордан и да му го каже. Но не можеше да се сети какво бе това важно нещо, колкото и да се напрягаше. Беше там някъде в главата му, но колкото повече мислеше за него, толкова повече то избледняваше, за да се стигне до момента, в който усещането напълно изчезна. Накрая взе да се пита осенила ли го бе изобщо някаква мисъл, или само бе сънувал. Разсъни се напълно и така и не можа да заспи повече.
На сутринта във „Вашингтон поуст“ имаше дописка. Не искаше да я чете, дори не искаше да я вижда, но неволно зърна заглавието:
Следобеда проведе странен телефонен разговор с погребален дом „Евънс“, който беше поел грижите по погребенията.
— От полицейското управление ми наредиха да ви се обадя — обясни мъж, чийто глас звучеше школувано състрадателно. — След като… ъ-ъ… приключи съдебномедицинският оглед на останките… ще пожелаете ли да се погрижим да бъдат погребани повторно? — Каза им „да“. — Ще предпочетете ли да изберете нов ковчег? Полицията свърши с предишния, но… как да се изразя… малко е повреден, нали разбирате? — Поръча нов ковчег. — И последно, мистър Ласитър. Ъ-ъ… — Тук дори траурният експерт се поколеба, явно усещайки, че се движи по непознат терен: — Ще искате ли… ъ-ъ… да присъствате… ъ-ъ… когато… ъ-ъ… ще го положим в земята? — Човекът деликатно се прокашля. — Искам да кажа… ще има ли нова церемония?
Ласитър отново почувства острата болка в гърдите си.
— Без церемонии. Но аз ще дойда.
— Прекрасно — въздъхна мъжът. — Ще ви уведомим.